Кралска кръв

• Предыдущая
• 93/142
• Следующая

93

— Ами Ситрин? — каза Маркъс.

Пик се намръщи. Избягваше да срещне погледа му.

— В писмото не пише нищо за нея. Парин Кларк е главният ни представител там и той е написал доклада. Не споменава нищо за Ситрин.

— Но тя е в Камнипол — настоя Маркъс с все по-студен глас. — С него.

— Пътувала е с него, но повече не знам. И да е добре, и да е мъртва, и да е изчезнала, Парин не би хабил място в писмото за такива дреболии. Това не ти е клюкарска брошура. А информация, която ще ни донесе пари. Пратил ни е най-важното и сега от нас зависи да се възползваме и да изстискаме най-голямата възможна печалба за банката.

— Отивам при нея — каза Маркъс. — Сама се оправяй с договорите.

— За бога, Уестер — каза Пик, — Камнипол е далече. На седмици път с бърз кораб и още повече по суша. Докато стигнеш там, всичко ще е приключило. А може и да е приключило вече, защото писмото е отпреди дни. Може целият град да е изгорял до основи. Така или иначе, нашата работа е тук.

— Не съм съгласен — каза Маркъс.

— Аз пък не съм съгласна, че съм единствената хубава жена в град, пълен с дребни и кльощави мъже — каза Пик, — но това не променя ситуацията. Магистрата е в Камнипол, а ние сме тук. Ако искаш да се погрижиш за нея, погрижи се за нещата, които са ѝ важни. И за които ти се плаща.

И вдигна от писалището купчина документи. Договори. Запитвания и споразумения. Ярдем се изкашля многозначително и Маркъс с усилие свали ръка от дръжката на меча си. Шуртенето на водата по улицата вън и виещият вятър запълниха тишината. Пик му връчи документите. Бавно и против волята си Маркъс ги взе.

— Опасна работа е това — каза Пик. — Никой да не ги вижда, освен теб и Ушите.

— Ушите?

— Има предвид мен, сър.

— А.

— Зарежи всичко друго — каза Пик. — Ако се справиш с тази задача, ще имаме достатъчно печалба да осигурим съществуването на банката за година напред. Имената на получателите са написани на договорите. Гледай да не попаднат в чужди ръце. Хайде, тръгвайте.

Маркъс разлисти договорите, после кимна и каза:

— Трябва да ги приберем в нещо, иначе ще се намокрят.

Ярдем стана. Държеше кожена чанта в едната ръка и голям плик от намаслена кожа в другата. Маркъс ги взе, прибра документите в плика, а плика — в чантата. Пик скръсти ръце, черните ѝ очи гледаха доволно.

— Гледай да не се издъниш — каза тя.

— Ще направим каквото трябва да се направи — каза Маркъс. — Ярдем?

— Идвам, сър.

Маркъс излезе под проливния дъжд. Капките удариха лицето му, влязоха му в очите. Ярдем тръгна до него.

— Ушите?

— Мисля, че ми е хвърлила око, сър.

— Е, ти си чаровник. Трябва да мина през казармата. Ела с мен.

— Да, сър.

Градът се беше слял в едно, сякаш водата отмиваше не само уличните боклуци, а очертанията и цветовете. Сякаш самата представа за Порте Олива се размиваше. Охранителите седяха около масата в казармата и хвърляха зарове. Маркъс бавно ги огледа. Лично беше наел всеки от тях. Добри хора бяха. Стабилни мъже и жени, верни на банката и лично на него.

Щяха да му липсват.

— Ахариел.

— Да, капитане?

Маркъс му метна кожената чанта. Картадамът я хвана във въздуха.

— Вътре има договори, които трябва да се доставят. Имай грижата.

— Да, капитане — каза Ахариел и разкопча катарамите.

Маркъс се обърна към вратата. Ярдем стоеше на прага с безизразно лице. Ушите му обаче бяха щръкнали право нагоре.

— Чакаш ли нещо? — попита го Маркъс.

— Не, сър.

— Да вървим тогава.

Хановете и кръчмите край пристанището бяха пълни с хора, прислонили се от дъжда. Клюки, новини и непотвърдени предположения се разменяха евтино, на цената на паница ечемичена супа или шише сайдер. Маркъс чак сега си даде сметка за едно от предимствата да се задържиш на едно място повече от година — придобиваш представа кои лица и гласове са чужди за въпросното място. Именно те бяха интересни за Маркъс, защото идваха от горещите точки, където започваха малките войни. Или където свършваха.

Мерисен Кок и хората му се биели за дребен лионейски лорд срещу местно южнярско племе. Карол Даниен, от своя страна, поел гарнизонна работа на границата между Еласе и Кешет. Отрядът на Тиятра Едженсил, по-малък и по-наскоро формиран от отрядите на Кок и Даниен, работел в Макиа за някакъв принц, чиято градска стража минала на вражеската страна. Друг отряд, Черните хрътки, за които Маркъс не беше чувал досега, уж бил поел поръчка в Херез, но за това подробности нямаше.

Бурята се изнесе към морето. Когато слънцето най-после изгря, високите облаци на южния хоризонт грейнаха в червено и златно. Сивият воал на бурята под тях изглеждаше ефирен и дори красив. Улиците бяха мокри и чисти, дори калта беше отмита. Кукловодите и музикантите наизлязоха по кръстовищата и кръчмарските дворове. Маркъс купи фуния с печено телешко за себе си и друга с риба и яйца за Ярдем, после двамата тръгнаха по широките улици.

— Кок ми допада най-много, но не ми се ходи в Лионеа. Макиа е по-близо, но Едженсил е нова в занаята и не знам дали може да ѝ се вярва.

— Освен това работи за принц — каза Ярдем.

Маркъс вдигна рамене, лапна парче месо и задъвка.

— И защо това да е проблем?

— Ами, нали уж не работехме за крале, а принцовете са малки крале — каза Ярдем.

— Аз не си търся работодател. Вече си имам. Трябва ми отряд, който да наема.

Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха.

— За какво, сър?

— Отивам да измъкна Ситрин — отвърна Маркъс. — Мислех, че е ясно.

— Това си е голяма услуга — каза Ярдем. — Дори от човек, дето го познаваме отдавна.

3

• Предыдущая
• 93/142
• Следующая