Кралска кръв

Оглавление

— Какво имаш предвид?

— Че нямаме златото да наемем отряд.

— Знам къде една конкретна банка си държи парите.

Ярдем наведе глава и изсумтя. Маркъс направи още няколко крачки, преди да разбере, че приятелят му е спрял. Обърна се. Лицето на тралгуна беше безизразно. Празно. Маркъс пристъпи към него.

— Имаш да ми кажеш нещо ли?

— Правилно ли разбирам, сър, че смяташ да ограбиш банката, да платиш на наемнически отряд и да го хвърлиш в центъра на гражданска война?

— Смятам — каза Маркъс, уж спокойно, но и сам чу гневните нотки в гласа си, — да върна Ситрин жива и здрава. И ще направя всичко, което е необходимо. Ако трябва да потопя този град в морето, ще го направя.

— Това е грешка, сър.

— Казваш, че Ситрин не си заслужава усилията?

— Казвам, че да хвърлиш външна сила в гражданска война е като да метнеш бурета с масло в пожар. А ако ограбим банката, ще си затворим пътя назад, дори да намерим Ситрин.

— И какво друго да направя? Да седя и да чакам?

— Магистрата е умна. Способна. Имай повече вяра в нея.

— Тя е младо момиче насред гражданска война — каза Маркъс, — а и двамата знаем какво може да сполети едно момиче насред гражданска война. Ще я намеря и ще имам грижата да я изведа оттам. Не съм те молил да идваш с мен. Ако смяташ, че не ти е по силите, не идвай.

Ярдем се намръщи така, че сякаш дори костната структура на лицето му се промени.

— Моля те да премислиш — каза той тихо. — Сейфът…

— Какво, сейфът е по-важен от Ситрин? Или банката е по-важна от Ситрин?

Стояха на улицата. Светкавица проряза облаците на хоризонта, но беше много далеч и гърмът не се чу. Маркъс лапна още едно парче телешко, а Ярдем въздъхна.

— Как смяташ да стигнеш до сейфа, сър?

— Знам кой е на смяна — каза Маркъс. — Ще ни трябва чук. Длето. Каруца с добър впряг. Познаваме черните пътища оттук до Свободните градове. Или може да наемем малък крайбрежен кораб. Или пък просто да купим рибарска лодка и да забравим за Порте Олива. За двайсетина дни ще стигнем до Еласе. Макиа е значително по-близо.

— Но пак има страшно много път до Камнипол.

— Това е още един аргумент да не губим време, а да тръгнем още тази нощ — каза Маркъс.

Спазари ръчна количка за нула време. Един грънчар с малка работилничка близо до офиса на банката имаше количка за продан, а Маркъс имаше пари да му плати щедро. За чук и длето трябваше да намери ковача в дома му и да му обясни какво му трябва. Десетилетията труд в ковачницата бяха направили майстора почти глух.

Силната страна на плана беше в неговата простота.

Улицата беше празна и тъмна, почтените граждани на Порте Олива спяха в леглата си, а непочтените се въртяха в Соления квартал. Тук нямаше много нощни патрули, а дори да срещнеха някой, какво? В града Маркъс и Ярдем ги свързваха с банката. Ако някой ги видеше на път към клона, щеше да реши, че просто отиват да поемат нощната смяна. А тръгнеха ли си, нямаше да се върнат. Нито Порте Олива, нито друг град, където Медеанската банка имаше клон, щеше да отвори повече обятията си за Маркъс Уестер.

Нищожна цена.

Ярдем вкара количката в офиса, заключи и залости вратата. Маркъс слезе долу при вкопания в земята сейф. Ключалката беше по-здрава, отколкото изглеждаше, и мина близо час, докато я разбият. Когато най-сетне вдигнаха капака, безшумно и леко заради смазаните панти, Маркъс приближи фенера до съдържанието му. Тук се пазеха само най-тайните и ценни договори. Тези документи имаха стойност само за малцината, които касаеха пряко. По друг начин стояха нещата със скъпоценните камъни. С кесиите златни и сребърни монети. Бижута и запечатани тубички с редки подправки. Тях можеше да ги използва всеки. Маркъс клекна до сейфа и разрови богатството на банката. Действаше бързо, но и внимателно.

— По-малко е, отколкото когато дойдохме — каза Ярдем.

— Това можеше да се очаква — каза Маркъс. — По-голямата част е раздадена като кредити и вложена в съвместни начинания. Има достатъчно обаче. Може би не за голям наемнически отряд, който да ангажираме за цял сезон, но за двестатина наемни меча ще стигне. Пък и така ще се движим по-бързо. Няма да ни бавят дълги продоволствени маршрути.

— Искам да те помоля за една услуга, сър.

Маркъс вдигна поглед. Фенерът осветяваше лицето на Ярдем отдолу и сянката на брадичката скриваше очите му. На тази светлина Ярдем не приличаше на себе си.

— Каква услуга? — попита Маркъс.

— Щом натоварим количката и излезем през вратата, свършено е. Това е последният ни шанс да премислим. Искам да спреш за миг и да се помолиш заедно с мен за напътствие.

Маркъс прихна.

— Сериозно говоря, сър.

— Бог не слуша — каза Маркъс. — Нито слуша, нито чува.

— Мисля, че може би ние сме онези, които трябва да се вслушат, сър.

— Хайде, но по-бързо, ако обичаш — каза Маркъс.

Ярдем сведе глава, черните му очи се затвориха. Маркъс пристъпяше от крак на крак и чакаше. До най-близката конюшня имаше седем пресечки. И доста повече до пристанището. Но пък пари имаха достатъчно да си осигурят изход от града по свое усмотрение. Със златото — и с мечовете си — щяха да са далеч от Порте Олива, когато зората изгрее. Ярдем отвори очи.

— Моля те да си промениш решението, сър.

— Бог не ми проговори. Толкова теология ми стига за тази нощ — каза Маркъс и му метна една малка кесия със скъпоценни камъни. Ярдем вдигна ръка и я улови във въздуха.

— Помогни ми да натоварим.

Ръката на Ярдем се стегна върху рамото му и светът се завъртя. Каменната стена на мазето го удари в гърба като чук и Маркъс се срина на четири крака.