Кралска кръв

Оглавление

После отблясък от свещта на Ситрин привлече погледа му, Гедер запълзя натам и се измъкна на по-широко. Сигурен беше, че лактите и коленете му за издрани до кръв, но свещта разкри само няколко дребни белезникави ожулвания.

Астер се писа доброволец да пропълзи по обратния път при актьорите, които ги чакаха под открито небе. Очите му блестяха развълнувано. Когато се върна, за глезена му беше вързана връв. С общи усилия тримата издърпаха през тесния проход голяма кошница с плоско дъно, пълна с провизии — свещи, одеяла и запечатани буркани със стафиди, вода и сушено месо. Нямаше да им стигне задълго, но все щяха да изкарат до края на деня. Ситрин благодари на висок глас, актьорите ѝ отвърнаха с приглушени от разстоянието и камъка гласове, после гласовете им замлъкнаха.

Каверната беше част от погребана градина. Контурите на лехите още си личаха между древните колони. Страничен проход водеше към по-малко помещение, където трупът на повалено дърво лежеше подпрян на голям каменен зид. Разбита врата водеше навътре в скелета на стария град, към стаите на отдавна погребана къща. Уви, таваните в къщата бяха много ниски, подходящи за котки, но не и за хора, прахолякът по пода се стелеше на дебел слой, без следи от човешки стъпки. Котешката смрад беше навсякъде, но Гедер установи, че с времето вонята намалява.

— Е — каза Ситрин. — Това място определено ще свърши работа.

— Трябва да огледаме по-добре задната стена — каза Астер. — Може да има друг изход.

— Няма смисъл. Никой не минава оттук. Но ако се придвижим навътре и стигнем до обитаеми места, може да ни открият. По-добре да си стоим тук, където не идва никой.

— Че кой би слязъл тук? — каза Гедер. — Това място е дупка. Буквално. Дупка в земята.

— Всеки град си има своята беднотия — каза Ситрин. — Говорете си каквото искате за това място, но то ни предлага подслон. Убежище. А ние търсим точно това.

Мисълта за предателството тормозеше Гедер повече и от спомена за насилието.

Ситрин беше излязла за храна и новини. Котките, чийто дом си бяха присвоили, стояха настрана, само от време на време се чуваше как дращят по камъка. Астер дишаше дълбоко и равномерно, спеше. На Гедер — лежеше в мрака с ръце под тила — му се искаше и той да заспи.

Затвореше ли очи обаче виждаше Досън Калиам. Виждаше ножа в ръката му и кръвта по пръстите на Басрахип. В това нямаше никакъв смисъл. Та Досън беше бащата на Джори. Гедер му беше помогнал да разкрие и унищожи Фелдин Маас. Поверил му бе армиите си. Досън Калиам му беше приятел. Наставник. А после отново си спомни за ножа и за омразата в очите на Досън.

Щом Досън му беше враг, значи всеки можеше да му е враг. По различни причини или без никаква причина.

Беше ужасно, беше смазващо… и понеже Астер спеше и не можеше да го види, Гедер си поплака малко в хватката на страха и чувството за самота.

Разни тихи шумове го стряскаха. Котките дебнеха в околните проходи, приближаваха се предпазливо като съгледвачи, после побягваха панически. Мишки и плъхове нямаше, не смееха да припарят заради силната воня на естествения си враг, предположи Гедер. От време на време откъм стените се чуваше тих пукот, шум от падащи камъчета, сякаш подземията бяха в постоянен процес на разложение. След векове малките камъчета и ручейчетата дъждовна вода щяха да запълнят каверните догоре. Преди векове мъже и жени бяха вървели по тези камъни, любували се бяха на теменужките в лехите. Сега дори слънцето не се вясваше тук. Един ден скалата щеше да си присвои дори този малък джоб с въздух. Всичко щеше да потъне погребано под Камнипол и никой никога нямаше да го намери. Камнипол беше град, построен върху изгубени неща.

Чу се шум. В тесния проход падаха камъчета. Гедер се надигна и облиза изнервено устни. Нищо не виждаше. Беше тъмно като в рог. Извади малката си кама, дишането му се накъса.

— Будни ли сте? — попита Ситрин и Гедер си отдъхна.

— Аз — да. Астер спи.

— Добре. Ще запалиш ли свещта? Не посмях да запаля фенера, докато бях навън.

— Защо?

— Защото е нощ. Можеше да ме видят.

Гедер запали свещта и Ситрин се плъзна по задник в погребаната градина. Косата ѝ беше опъната назад в конска опашка, кал и прах лепнеха по ръцете и коленете ѝ. Кожата ѝ, бяла почти като сняг, сякаш грееше със своя светлина. Ситрин изглеждаше твърде крехка, немощна дори, сигурно заради разредената кръв на смесения си произход. Но това беше само привидно, иначе откъде би взела тази изправена стойка и енергичната увереност на движенията? Ако беше първокръвна, Гедер не би ѝ дал повече от дванайсет-тринайсет години, ако не заради друго, то заради кожата ѝ, гладка като на дете. Но тя беше банкова магистра и сигурно беше по-голяма от него. Жена, която обикаляше света.

Ситрин коленичи, развърза стегнатата около глезена ѝ връв и започна бавно да я дърпа. Кошницата застърга по камъните.

— Новините не са добри — каза тя тихо, за да не събуди момчето. — По улиците още има сражения. Частни гвардии и благородни домове, но има и мародери. Цели банди. Решат ли, че някоя богаташка къща е празна и неохранявана, я опоскват до кокал. А и някои стари кръвни вражди, изглежда, са се събудили за нов живот. Днес следобед петима маскирани отвлекли някакъв търговец, Дерон Рут, и го метнали в Прореза. Никой не знае защо.

— А Басрахип?

— Храмът е бил подпален, но още не е изгорял. Микел и Сандр не открили никого там, но и трупове нямало. Част от свещениците са били убити, в това няма съмнение. Говори се, че ги били виждали по улиците, но засега моите приятели не са намерили нито един.