Кралска кръв

Оглавление

Гедер поклати глава. Раменете го боляха, схванати от постоянното напрежение. Непоносимо напрежение. Целият му свят се разпадаше на съставните си части. А ако останеше и без Досън, и без Басрахип… какво щеше да прави, ако изобщо някога излезеше на бял свят.

— А градската стража? — попита той. — Те какво правят?

Ситрин протегна ръка в тъмния проход, изпъшка и придърпа кошницата.

— Претрепват се от работа. В града цари пълно беззаконие. Ако питаш мен, тази нощ ние тримата сме на най-сигурното място в Камнипол.

— Освен ако твоите приятели не ни предадат — каза Гедер.

— Освен това, да — съгласи се тя, после взе от кошницата нещо увито в кърпа и го остави на земята до краката си. — Но няма да го направят.

— И защо не? — попита Гедер, сетил се отново за Досън Калиам и онова, което беше видял в очите му. За кръвта по кинжала му. — Всеки от тях би могъл да ни предаде. Защо да не го направят?

— Един от тях вече направи нещо такова преди време — каза тя. — Една по-точно. И те видяха как свърши това.

Извади някакъв буркан, после и три меха вино. Последното в кошницата беше ламаринено гърне. Тя го вдигна на светлината на свещта и се усмихна малко криво.

— Едва не забравих за тази необходимост. Как мислиш, дали да го сложа зад онова дърво, или да потърсим нещо навътре, някакво помещение по-далеч от носовете ни?

Гедер си представи как се облекчава на място, където тя може да го чуе, и се изчерви.

— По-навътре ще е по-добре според мен.

— И аз така мисля — каза тя. — Първият, който го назори, ще избере мястото.

Разгъна кърпата на треперливата светлинка. Вътре имаше храна за един, най-много два дни, и то ако я пестят. Печено пиле, сурови моркови — поувехнали и тънки като пръстите ѝ, половин заек, сварен във вино, и кифли, толкова баяти, че кънтяха на кухо.

Седяха в тъмното. Ситрин пиеше вино със спокойния маниер на отдавнашно познанство и Гедер установи, че също се налива, за да не остане по-назад. Когато от пилето останаха само кости и хрущяли, подхванаха третия мях и по всичко личеше, че Ситрин няма да заспи, преди да е изпразнила и него.

Астер похъркваше тихо под одеялата и мърмореше насън.

— Доста добре се справя със ситуацията — каза Ситрин и кимна към спящото момче.

— Държи се мъжки — отвърна Гедер. — Но и за него е много трудно. Изгубил е майка си много малък, а сега и баща си. Добави към това и тежестта на короната.

— Не ми звучи справедливо, че кралският произход трябва толкова да ти стъжнява живота — каза тя. — Така де, властта би трябвало да има повече предимства.

— Какво? Смяташ, че нещата не вървят добре? — попита той. В първия миг Ситрин го погледна недоумяващо, но после все пак се засмя на шегата.

— Тази ситуация е необичайна и за теб, милорд регент — каза тя. — Но ти си израснал в благороден дом, също като принца, и разбираш по-добре какво му е.

— Всъщност не е точно така. Тоест, сега двамата сме в еднакво положение, но доскоро нямах представа, че ще се издигна толкова високо. А той още от малък знае, че един ден ще седне на трона. Аз, от своя страна, знаех, че ще наследя малко имение с твърде много дървета и недостатъчно обработваема земя.

Тя килна глава и го изгледа замислено. Виното бе прежарило страните ѝ. Кичур коса се беше измъкнал от опашката ѝ и тя го издуха настрани.

— Но пък си се издигнал високо. На практика ти управляваш кралството.

— Историята е дълга и сложна — каза Гедер.

— Прав си. Току-виж не ни стигнало времето.

И той започна от началото. Сламенкърш с неговата малка бърза река и библиотеката. За майка си помнеше малко, но разказа и него. Също и за Камнипол, такъв, какъвто си го бе представял като малък — вълшебен град, където благородни лордове и дами танцуват, разменят си мъдри мисли и се дуелират в името на любов и чест. Сега всичко това му се струваше смешно, но навремето бе подпалвало въображението му като с магия.

А после ѝ разказа за първата си поява в кралския двор. За първата си военна кампания.

Когато спомена Ванаи, Ситрин застина. Не че изражението ѝ се затвори, но някак се обърна навътре, отрезвя. Нещо му нашепваше да млъкне, но колкото повече се умълчаваше Ситрин, толкова повече му се искаше да я разсее, да я разсмее. Тревогата го тласкаше неотвратимо напред и той преувеличаваше собствените си провали и недостатъци, за да постигне комичен ефект. Всички други му се смееха, значи и тя би могла да се разсмее, но уви, Ситрин само кимаше мълчаливо. Гедер знаеше, че трябва да смени темата, преди да е стигнал до опожаряването на града, но разказът и виното се бяха сдобили със свой собствен живот и Гедер слушаше с растящ ужас собствения си разказ как Терниган завладява града и назначава Алан Клин за протектор. Разказа ѝ и за собствената си роля като маша на Клин.

Когато спомена за кервана, който уж изнасял незаконно богатството на Ванаи извън пределите на града, тя малко се пооживи. Когато стигна до набега си южно от драконовия път, затънал до колене в ледена кал в компанията на тимзински войници, които го презираха, Ситрин вече го слушаше с истинско внимание. Гедер дори си призна — за пръв път пред друг човек, — че е намерил съкровището и си е затворил очите. Невярващото ѝ изражение граничеше с комичното.

— Знам — каза той и поклати глава. — Постъпих глупаво и дребнаво. Ако ме бяха хванали, като нищо можеше да ме обесят за измяна, но Клин беше толкова самовлюбен… не намирам думи, с които да го опиша.

Тя го гледаше, сякаш го вижда за пръв път, а усмивката ѝ беше като балсам върху рана от изгаряне. Той се ухили и сви рамене.