Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Значи така, отново се възстановяваше естественият ред на нещата: взаимната омраза.

Или пък... не.

- Само че не химерите убиха брат ти - каза Тиаго. - А Яил. Което ни води право към въпроса. - Акива се усети, че е впил поглед в бледите очи на врага си. В тях не личеше присмех, нямаше стаено ръмжене, нито намек за смразяващата наслада, с които го гледаше в килията за мъчения преди толкова много години. Сега в тях се четеше само някаква необикновена настоятелност. - Не се съмнявам, че всички ние сме завършени убийци - продължи тихо. - И доколкото схващам, сега сме тук, водени от различни причини.

Акива първо усети срам - дали задето позволи да бъде поучаван от запазилия хладнокръвие Тиаго, - а после гняв.

- Точно така. Не става въпрос за нашия живот. Трябва ти причина да не ни убиеш? Какво ще кажеш за тази: имате ли по-добро място, където да отидете?

- Не. Нямаме. - Простичко. Откровено. - Ето защо те слушам. В края на краищата това беше твоя идея.

Да, така беше. Неговата налудничава идея да предложи мир на Белия вълк. Но ето че сега, когато се изправи лице в лице с него, а Кару вече никаква не се виждаше, осъзна колко абсурдна е била. Явно го е заслепило отчаяното желание да бъде близо до Кару, да не я изгуби някъде в безкрая на Ерец и да останат врагове вовеки. Затова го предложи и едва сега, прекалено късно, си даде сметка колко странно е, че Вълка изобщо прие да го обмисли.

И че Вълка търси основание да не го убие.

Тези негови думи звучаха като агресия, приличаха на провокация. Но дали не бяха по-скоро откровеност? Възможно ли е той също да иска мир, но да търси оправдание за пред войниците си?

- Извънбрачните се оттеглиха в сигурно убежище - каза Акива. - В очите на Империята ние сме предатели. Аз съм отцеубиец и цареубиец и моята вина слага дамга върху всички нас. - Той внимателно претегли следващите си думи. - Ако ти наистина имаш намерение да го обмислиш сериозно...

- Аз не ти залагам капан - прекъсна го Тиаго. - Дадох ти дума.

- Твоята дума. - Това дойде откъм Лираз, готова, аха-аха, да избухне в смях. - Ще трябва малко повече да се постараеш, вълче. Нямаме никакво основание да ти вярваме.

- На твое място не бих си позволил да минавам някои определени граници. Все пак сте още живи, нали? Не очаквам да ми благодарите, но се надявам да е съвършено ясно, че не е въпрос на случайност. Вие и без това дойдохте полумъртви. Ако исках да довърша работата, нищо не можеше да ми попречи.

Нямаше какво още да го обсъждат. Тиаго безспорно беше пощадил живота им. Даже им позволи да избягат.

Защо?

Дали благодарение на Кару? Тя беше ли се молила за живота им? Или пък...

Просто се беше спазарила за тях?

Акива вдигна поглед към склона, по който се беше изкачила Кару. Сега тя стоеше под сводестия вход на казбата и ги наблюдаваше; от толкова далече нямаше как да види изражението и. Той пак се обърна към Тиаго и забеляза, че по лицето му няма и следа от жестокост, лицемерие, даже от обичайната му студенина. Сега очите гледаха открито, а не арогантно или презрително иззад полуспуснатите клепачи. Това беше знак за някаква решителна промяна. На какво ли се дължеше?

На Акива му хрумна едно-единствено обяснение и то му беше ненавистно. В килията за мъчения яростта на Тиаго беше ярост на съперник - на губещ съперник. Изпод вековната омраза между техните две раси клокочеше много по-лична ненавист, движеща сила за един претендент. Унижението, задето не си предпочетен пред другия. Отмъщение заради любовта на Мадригал към Акива.

Сега обаче това го нямаше - липсваше и причината, която го пораждаше. Акива вече не беше съперник за Тиаго, не представляваше заплаха. Защото този път Кару беше направила различен избор.

В мига, в който Акива беше осенен от тази идея, липсата на злоба у Тиаго му се видя като най-сигурното потвърждение, че е прав. Белия вълк беше толкова сигурен в своето превъзходство, че не виждаше причина да убива Акива. О, звездни богове! Кару! Кару!

Ако не ги делеше цялата тая кървава предистория, ако Акива не знаеше какво наистина таи в душата си Тиаго, те двамата с Кару щяха да изглеждат съвършената двойка: генералът и възкресителката, господарят и господарката на последната надежда у химерите. Акива обаче познаваше истинската природа на Тиаго, също като Кару.

И това изобщо не беше стара история. Насилническата природа на Тиаго. Сведените очи на Кару, нейната боязлива неувереност. Синините, драскотините. Въпреки това създанието, което стоеше сега пред Акива, приличаше на най-доброто проявление на Белия вълк: интелигентен, могъщ и здравомислещ. Достоен съюзник. Наблюдавайки го, Акива дори не знаеше на какво може да се надява. Ако Тиаго наистина беше такъв, тогава съюзът между тях имаше шанс и Акива би могъл да остане част от живота на Кару, макар и само периферна част. Най-малкото ще може да я вижда, за да е сигурен, че е добре. Ще намери възможност някак да изкупи греховете си и ще направи така, че тя да разбере. Освен това може да им се удаде да възпрат Яил.

От друга страна обаче, ако Тиаго наистина беше такъв - интелигентен, могъщ и здравомислещ - и стоеше рамо до рамо с Кару, направлявайки съдбата на своя народ, какво място можеше да има Акива до тях? А което е още по-важно - би ли могъл да изтърпи такава гледка?

- Има и нещо друго - продължи Тиаго. - Нещо, заради което съм ти задължен. Разбрах, че трябва да ти благодаря за душите на някои от моя народ.

Акива присви очи.

- Представа нямам за какво говориш - каза.

- Става въпрос за Хинтермост. Намесил си се при изтезанието на един от воините химери. Той успял да избяга и се върна при нас заедно с душите на целия си отряд.