Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Божичко, божичко.

О, звездни богове.

Още една карта таро се обърна с лицето нагоре в съзнанието й н ето какво й поднесе. Звездни богове. Нещо дразнеше паметта й, но точно в този момент нямаше време да се съсредоточи върху него.

- Какво има? - попита, но проф. Чодри вече й беше обърнал гръб н се отдалечаваше, убеден, че тя ще го последва. Намираха се насред нищото, в някаква жежка, убийствена земя, в отцепена от военните зона. Какво друго й оставаше?

Котката беше изскочила от торбата. Труповете бяха извадени от ямата. Кару дори не се беше замисляла над тази възможност. Приемаше го за насилие, сякаш някой е нахлул в дома й.

В нечий дом, помисли си. Чувстваше се дълбоко нещастна. Това беше страница от живота й, която смяташе за затворена н която не искаше да отгръща отново, но ето че не можеше да се откъсне от това място, кръжеше над него и се взираше в силуетите, които сновяха под нея. Мина пред слънцето и зърна собствената си сянка - едва забележима от това разстояние - да се рее и пърха като тъмна пеперуда сред народа долу. Можеше да направи себе си невидима, но не и сянката и ето че някой - млада чернокожа жена - я зърна и вдигна поглед. Кару се дръпна, отнасяйки и своята сянка-пеперуда със себе си.

Даже от това разстояние надушваше зловонието от труповете на химерите. Лошо. Бделият й план да избегне колизията, до която биха довели „демоните“ от ямата в комбинация с „ангелите“, направо гореше. По-точно - ама че глупост - не гореше.

- Трябваше да ги изгоря - каза на Акива, чието присъствие усещаше единствено по жегата и завихрения от махането на крилете въздух. - Какво съм си въобразявала?!

- Нищо не пречи и сега да ги изгоря - предложи той.

- Не - отвърна тя след кратко мълчание. - Така ще стане още по-зле. - Представи си ако всички трупове внезапно се самозапалят. Тогава нямаше да има значение дали серафим е предизвикал огъня, всичко пак щеше да прилича на адско творение. - Вече няма как да се поправи. Просто трябва да се преборим с това.

Той не отговори веднага, мълчанието му натежа. Същинска милост беше, че в този момент не се виждаха един друг - Кару се боеше от болката, която би зърнала в очите на Акива, докато двамата преследват своята цел, на която разумът им, но не и сърцата бяха подчинени. Щяха да се завърнат в Ерец, когато изпълнят задачата си тук, не по-рано. А какво ли щяха да заварят тогава?

Налегна я странно чувство, че вече е наполовина мъртва - случи се, след като си даде сметка на какво могат да се надяват, а то не беше никак много, даже да успеят да върнат Яил, без оръжие, обратно в Ерец. Тогава какво ще стане с тях самите? Сега им беше отнета дори привилегията да плащат десятък болка и синините; животът изтичаше между пръстите, отиваха си и откраднатите моменти с вкус на „торта“, които подслаждаха горчилката на живота. Торта за по-късно, тортата като начин на живот. Всичко това си беше заминало, заличено от продънващите се небеса и сенките, прогонени от огъня; този враг - Кару го знаеше открай време - беше твърде могъщ за да се борят срещу него.

Тогава как е могла да се надява?

Акива. Той я беше убедил. Достатъчно беше само да го погледне, за да повярва и в невъзможното. Колко хубаво, че точно сега не можеше да го види. Щом неговата вяра беше способна така да я възпламени, как ли би й се отразило неговото отчаяние, или пък нейното - на него? Замисли се за отчаянието, което беше пронизало всички тях в пещерите, и се запита: дали това не е било собственото отчаяние на Акива? Мигар в него се беше натрупал толкова мрак?

- Как? - попита гласно тя. - Как ще открием Яил?

Как? Това беше по-леката задача. Благословена да е Земята заради нейните телекомуникации. Всичко, от което имаха нужда, беше въпрос на достъп до интернет и електрически контакт, за да заредят мобилните си телефони и тя да се обади тук-там. Мик и Зузана сигурно също ще искат да позвънят на близките си, за да ги уверят, че с тях всичко е наред. Двамата вече бяха се приземили на гърба на Вирко няколко километра по-нататък, скрити в сенките на една скала. Но дори на сянка беше страшна жега. По-точно смъртоносна жега, затова имаха нужда от вода. И от храна. И легла.

Нещо прободе Кару в сърцето. Като се замислеше, даже тези жалки битови подробности сега й се струваха непостижим лукс. Само дето имаше разлика между това да обгрижиш своите любими същества и това да задоволяваш собствените си нужди и точно по тази причина тя беше решена да потърси храна и подслон. Зузана не беше проронила и дума, откакто преминаха през портала. Първият й пряк сблъсък с „цялата тая военна дандания“ я беше разтърсил из основи, пък и останалите не се чувстваха много по-добре.

- Има едно място, където може да отидем - каза Кару на Акива. - Хайде да вървим да вземем и тях.

46. Пай и глухарчета

- Как може... как е възможно да си помислите, че съм го направила?!

Близа беше втрещена. Положението беше много по-лошо, отколкото си го представяше. Отначало се боеше, че проф. Чодри е открил коя всъщност е тя и точно така се оказа, но съвсем не беше всичко, а това... това...

Едва ли е само работа на тая невестулка Тот. Не. Невестулка не беше достатъчно да опише покварата на Морган Тот в този момент.

Хиена може би е по-подходящо: лешоядна, ухилена, с щръкнали зъби пред касапницата, причинена от нея самата.

Представа нямаше как е успял да открие всичко за нея - хората с тайни, помисли си и потръпна, не би трябвало да си създават врагове - но знаеше, че единствен той може да е получил достъп до криптираните снимки. Даваше ли си изобщо сметка какво прави, показвайки този масов гроб на целия свят?! Правилният въпрос по-скоро беше: грижа ли го е изобщо? Но той беше умен и някак е успял да остане в сянка след всичко, което причини. Просто си го представяше как отмята бретона от прекалено високото си чело, докато пали фитила на катастрофата.