Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Спомняше си как го сряза в казбата. „Не ни запознаха“, беше казал тогава, на което тя отвърна с остър укор: „Знаеш коя съм и аз знам кой си - това стига“.

Тя обаче не знаеше. А на него му се искаше да й каже.

- Не ни запознаха - повтори го той, когато тя осъзна, че е потопена в някакви тихи тъмни води. - Не и както се полага.

32. Тортата - по-късно

- Стига да живеем толкова дълго.

Не това искаше да каже Кару. Нищо подобно. Всъщност тя нищо не искаше да казва. Акива я гледаше откъм срещуположната страна на каменната маса с все още пълни с вечност очи и сега единственото, което искаше, бе да се покатери на каменната маса и двамата да се срещнат по средата. Всъщност кога е получавала каквото желае? Акива искаше да бъде с нея за цяла вечност? Това беше... почувства го едновременно като слънчеви зайчета и изтрещяване на гръмотевица в себе си, но то беше и като парче торта, отложено за по-късно. Като подигравка.

Довърши си вечерята и ще получиш торта.

Ако не умреш.

- Ще живеем толкова дълго - отвърна той, пламенно и уверено. - Ще преживеем и това. Ще победим и това.

- Ще ми се и аз да бях толкова сигурна - каза тя, но в главата й се въртеше: армии ангели портали оръжия война.

- Бъди сигурна, Кару. Няма да позволя нищо да ти се случи. След всичко станало... сега... вече няма да те изпускам от поглед. - След кратко мълчание, сладко и срамежливо поруменял, сякаш все още не беше сигурен дали правилно е разчел мислите й, или пък че това сега е точно онова, към което се е стремял - Акива добави: - Докато ме искаш при себе си.

- Искам себе си при теб - отвърна тя начаса. Усети двусмислието в думите си - себе си при теб, - но не се поправи. Защото точно това мислеше. - Но не мога да бъда при теб. Не още. Защото вече е решено - отделни батальони, не помниш ли?

- Помня. Но аз също имам нещо да ти казвам. Или най-добре да ти го покажа. Мисля, че може да помогне. - Той седна върху масата, провеси крака, примъкна се към средата и я повика при себе си.

Тя го направи и усети как температурата около нея се покачва от близостта му. Повече никакви бариери помежду им. Тя подви крака под себе си - камъкът беше студен - и се запита за какво ли е всичко това. Едва ли е ехо на нейните желания. Той дори не посегна да я докосне, само я гледаше настоятелно и някак колебливо.

- Как мислиш, Кару, дали химерите ще се съгласят да обединим батальоните си? - попита

той.

Какво?!

- Ако Тиаго им заповяда, ще го направят. Но какво значение има? Нали братята и сестрите ти ще са против. Съвсем ясно го показаха.

- Знам - отвърна той. - Заради хамсите. Защото вие притежавате оръжие, срещу което ние нямаме защита.

Тя кимна. Затова сега дланите й бяха плътно опрени о каменния плот на масата; беше й станало като втора природа да крие очите на хамсите в присъствието на серафима, за да го предпази от неволно нараняване; въпреки това все още имаше риск.

- Нашите ръце си остават врагове, дори ние да сключим примирие - каза тя с ведър глас, но сърцето й беше натежало. Не искаше нито една част от нея да бъде враг на Акива.

- Ами ако това отпадне? - настоя той. - Мисля, че ще успея да убедя извънбрачните да се обединим. Единственото разумно решение, Кару. Ако сме един на един, Доминионът не е пречка за нас, но сега те са повече и дори да не разполагат с някое неподозирано предимство, силите ни са неравни. Химерите в батальона ни не само ще увеличат нашата сила, но и ще отслабят тяхната. В това има и психологическо предимство. Щом видят, че сме заедно, това ще ги обърка. - Той замълча. - Ето го най-силния коз на нашите две армии.

Всъщност какво целеше той?

- Може би трябваше да го кажеш на Елион и Орит - обади се тя.

- Ще им го кажа. Ако ти си съгласна и... ако проработи.

- Ако проработи ли?

Като продължаваше да я гледа все така настоятелно и колебливо, той посегна бавно и, докосвайки бегло бузата й с върха на пръста си, прибра немирния кичур коса зад ухото. Този лек допир предизвика искри и припламване, но те бяха потушени от един по-дълбок и помощен огън, когато притисна длан о бузата й. Погледът му беше жив, пълен с надежда и търсещ а докосването му приличаше на светъл шепот и... имаше вкус на торта, която Кару не можеше да опита. Това беше нещо по-жестоко от подигравка. То беше същинско мъчение. Искаше й се да извърне лице и да притисне устни о дланта на Акива, после о китката му и да проследи пътя на неговия пулс чак до самия източник.

Чак до сърцето. Чак до гърдите в цялата им монолитност. Той да обвие ръце около нея, ето какво желаеше, а още... движение, което е отглас на друго движение; кожа о кожа, влага о жар, дихание о стенание. О, боже. От докосването му съвсем оглупя. То я запрати надалече от реалния живот с неговото тътнещо армии ангели портали оръжия война и я отнесе право в рая, който си бяха представяли преди толкова много време - рая, който приличаше на кутия за скъпоценности, която чакаше те да я открият и да я напълнят със своето щастие.

Илюзии. Дори да стигнеха някак до „за цяла вечност“, пак нямаше да се озоват в рая, а в един опустошен от войни свят, където тепърва трябваше да се учат на толкова много неща и да се отучват от не по-малко. С толкова работа за вършене и толкова десятък болка за плащане и... и... И торта, хрумна на Кару една предизвикателна мисъл. Може би имаше живот и отвъд ръба. Заедно с Акива, всеки ден, в работа и болка - да, но и в любов.

Торта като начин на живот.

И тя извърна глава, и притисна устни към дланта на Акива, и усети как през него мина тръпка, и разбра, че ги дели много по-малко от една ръка разстояние. Колко лесно би било да премахне и тази дистанция и да се забрави в един малък кратковременен рай...