Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Така или иначе, този случай беше грижа на правителства и дипломати, на полиция и на военни, не на учените. Работата на учените се свеждаше до телата, лежащи пред тях - чисто физически проблем, нищо повече. Чакаше ги нелека задача: събиране и съхраняване на тъканни проби, придружено от изтощителни измервания и фотографиране, както и изготвяне на справка за всяко от телата. Най-напред обаче трябваше да установят какъв е мащабът на предстоящата работа.

- Всички тела ли имат такива знаци? - обърна се проф. Чодри към проф. Амхали.

- Всички, с изключение на едно - отвърна проф. Амхали и Близа се зачуди кое точно, но следващото създание, което видяха - огромната камара под бялото платнище - също беше белязано, както и телата в съседната и по-следващата шатра, така че Близа скоро забрави за това. Достатъчно й костваше усилието да вижда - и да подушва - едновременно. Вече й се повдигаше, чувстваше се смазана, а паниката я дебнеше по петите - заради осъзнаването на нещата, които знаеше и беше погребала дълбоко в себе си - като на всичкото отгоре беше обзета и от някаква странна тъга. Както ходеше от шатра в шатра и оглеждаше внушителния брой чуждоземни създания, изведнъж се почувства като на панаирджийско изложение, където всички експонати са мъртви.

Всички тела представляваха някаква безумна амалгама от разпознаваеми животински части и бяха в доста напреднал стадий на разлагане. Колкото по-дълбоко ги бяха открили в ямата, толкова по-дълго бяха престояли в нея, което навеждаше на мисълта, че са избивани едно по едно през определен период от време, а не всички наведнъж. Каквото и да се беше случило тук, не е било масово клане.

Накрая стигнаха и последната шатра, отделена по-встрани от останалите и най-далече от ямата.

- Това беше погребано отделно - каза проф. Амхали, повдигайки пред тях платнището на входа, за да влязат. - В плитък гроб.

Близа пристъпи вътре и при вида на този последен „експонат“ от мъртвата менажерия тъгата засия в нея по-ярко отвсякога. Това беше тялото с небелязани длани. Той беше погребан с някаква по-особена грижа - не просто запратен във вонящата яма, а положен отделно и покрит с пръст и чакъл. Сивкавата прах се беше набила в тялото и му придаваше вид на скулптура.

Може би точно това я накара още в първия миг да си помисли, че той е красив. Защото не изглеждаше реален. Приличаше по-скоро на произведение на изкуството. Тя дори беше на път да се разплаче заради него, в което нямаше никакъв смисъл. Ако всички останали по един или друг начин бяха „чудовищни“, то този тук беше най-близо до „демонското“ и „дяволското“: преобладаващо хуманоиден тип, но с дълги черни рога, разцепени копита и криле на прилеп, разгънати върху земята от двете му страни, най-малко десетина крачки по дължина, та чак краищата им се бяха подвили о стените на шатрата.

Но той не вся у нея ужас с демоничния си вид. Така както и ангелите не я поразиха със своята „ангелообразност“.

Какво ли е станало тук, мълчаливо се питаше тя. Не беше нейна работа да търси отговор на този въпрос, но това беше по силно от нея. Въпросите кръжаха в главата й като ято подплашени птици. Кой е избил тези създания и защо? И що щат те в мароканската пустош? И... какви са техните имена ?

Нещо й подсказваше, че подобна реакция - да се питаш за имената - не е никак уместна при вида на мъртвите чудовища, но последното тяло с неговите фини черти предизвика у нея желание да научи името му. Върхът на единия му рог беше откъртен, дребен детайл, затова тя първо се зачуди как ли е станало, а после не беше никак трудно да стигне и до останалите въпроси. Какъв ли е бил животът му, защо ли е мъртъв сега?

Мъжете си говореха и тя чу проф. Амхали да казва на проф. Чодри, че тези създания явно са живели известно време в казбата и са я напуснали едва преди ден.

- Някакви номади са станали свидетели на заминаването им - обясни проф. Амхали.

- Почакайте - намеси се Близа. - Значи са ги видели и живи? Колко са били?

- Не знаем. Свидетелите бяха изпаднали в истерия. Разправят, че били десетки.

Десетки. На Близа й се прииска да ги беше видяла. Искаше й се да гн види живи, дишащи.

- И къде са отишли? Успяхте ли да ги откриете?

В гласа на проф. Амхали се прокрадна ирония.

- Натам са отишли - каза и посочи... нагоре. - И не, още не сме ги открили.

Според очевидците „демоните“ отлетели по посока на Ат ласките планини, макар за това да не бяха открити никакви доказателства. Ако не бяха намерени разлагащите се трупове на чудовищата, които потвърждаваха тази история, тя щеше да бъде отхвърлена като пълен абсурд. Сега обаче хеликоптерите претърсваха планините, а агенти с джипове и камили издирваха берберски племена и скотовъдци, които може да са видели нещо.

Близа излезе от шатрата заедно с двамата учени. Няма да ги открият, помисли си тя, зареяла поглед към планините, чиито снежни върхове изглеждаха нереални в тази жега. Съществува друга вселена - ето къде са отишли.

35. Трижди падналият

- Слизай.

Щом вратата се затвори зад него, Яил, императорът на серафимите, се наведе и свирепо разтърси рамене, за да се отърве от невидимото създание, което го беше яхнало.

Но щом Разгут беше решил да остане където е, нищо не можеше да го помести. Хватката му беше здрава, както и волята, а след дългия живот, прекаран в невъобразими мъки, неговият праг на болка беше много висок. „Накарай ме тогава“, можеше да се озъби той и да избухне в типичния си безумен смях, докато императорът прави жалки усилия да го свали.