Сънища за богове и чудовища

Оглавление

114

Колкото до онова, което каза на езика на серафимите, то звучеше потискащо зловещо и се изливаше от нея като същинска фуга^. А на въпроса на Зузана: тя по-добре ли е, Кару не знаеше какво да отговори. Още в Мароко се опита да мобилизира цялата си лечителска дарба, за да й помогне, но как би могла, след като не знаеше какво не е наред с нея?

Сега Акива опитваше на свой ред - по някакъв свой си начин - и Кару се надяваше от цялото си сърце, че когато заведе приятелите при тях, ще ги заварят потънали в разговор.

- Насам - каза, посягайки към дръжката на вратата към дневната. Погледна към Естер и се насили да се усмихне. Не понасяше обтегнатите отношения и за кой ли път й се прииска възрастната жена да не е толкова студенокръвна и пресметлива. Но си даваше сметка, винаги го беше знаела, че щом Естер направи нещо за нея - като Коледата, когато я заведе у дома си в Антверпен, а там я чакаше пълен с подаръци хол, като изваден от списание за вътрешен дизайн; сред подаръците имаше приказно ръчно изработено люлеещо се конче, с което трябваше да се раздели след празниците и което повече така и не видя, - го прави само за да си спести по-го леми грижи.

Това не беше нито приятелство, нито семейна грижа. Просто бизнес, в който усмивките не са задължителни.

Но въпреки това Кару й се усмихна и Естер отвърна на усмивката й. В очите й имаше тъга, съжаление, дори май някакво разкаяние и по-късно Кару щеше да си спомни какво си помисли тогава: е, това вече е нещо.

И наистина беше така.

Само че не точно това, което тя си мислеше.

55. Поезия на лудостта

Акива не за първи път се спускаше до най-мрачните дълбини на съзнанието, до мястото, където се раждаше магията, и въпреки това все още нямаше никаква представа къде точно обитава тя - вътрешно или външно. Колко надълбоко, на какво разстояние или колко далече е стигнал.

Обикновено изпитваше чувството - не съвсем ясно, но приблизително точно, - че преминава през някакъв люк към други селения и докато потъваше все по-дълбоко и по-надълбоко, без да стига какъвто и да било предел, имаше усещане за безкраен океан, но после и това му се виждаше недостатъчно. Просторно. Безгранично.

Той наистина вярваше, че това му принадлежи. Че това е той самият. И сякаш можеше да трае вечно - лична вселена, измерение някакво, чиято безкрайност надхвърляше доскорошната му представа за „съзнание“ - като за мисли, породени в главата му; като за функция на неговия ум.

Какво необозримо нещо беше умът! Ами духът? Ами душата? И ако те нямаха нищо общо с физическото пространство, заемано от тялото, тогава къде бяха? Тези въпроси направо го замайваха. Всеки път, щом изплуваха на повърхността, неясни и обременяващи, нещо започваше да го гложди - неудовлетворение от неговото собствено невежество.

И това беше преди да опита да проникне в нечие чуждо съзнание.

На прага на съзнанието на Близа той усети, че е изправен пред нов люк към различни селения, не по-малко безкрайни от неговия ум, но много далечни от него. Безпределността не се поддаваше на познание. Всеки можеше да пропадне в нея и да пропада безкрайно. Можеше да се изгуби. А Близа беше се изгубила. Дали можеше да я върне обратно? Трябваше да опита. Заради самата нея - мисълта за подобна безпомощност всяваше у него ужас и той искаше да я избави. Но и заради себе си - заради тези нестихващи жални излияния. На неговия език. По някакъв странен начин хем познат, хем чужд - езикът на серафимите, да, но с интонации и фрази, каквито никога не беше чувал и... звездни богове, какви неща само говореше тя...

Зверове и причерняло небе, отварящите врати и светлина в мрака.

Избрани. Паднали.

Карти, но аз съм изгубена. Небеса, но те са мъртви.

Потоп.

Мелиз.

„Това е някаква поезия на лудостта“, така каза Зузана, и то беше и двете: и лудост, и поезия, но накара Акива да откликне сякаш беше камертон, трептящ на неговите честоти. Тук имаше нещо, нещо много важно и затова той прекрачи от своята безкрайност в нейната. Нямаше представа дали това е наистина постижимо и ако да, дали е редно. Чувстваше се като нарушител, сякаш минаваше нелегално чужда граница. Усети съпротива, но я преодоля. После взе да търси Близа, но не успяваше да я открие. Извика я, но тя не откликна. Пространството наоколо беше различно от неговото. Тук цареше задушен хаос. Всичко беше в движение. Болезнено, неспокойно и уплашено. Тук владееше чувството за нещо нередно, за нещо много мъчително, но то беше далече отвъд неговите представи и той не посмя да навлезе по-надълбоко.

Не успя да я открие. Нито да я извади на повърхността. Не успя. Въпреки това опита поне да укроти хаоса в нея, заплащайки десятък от собствената си болка.

Когато изплува и отвори очи, изпита чувството, че отново се връща в своето аз; видя Кару до себе си, заедно със Зузана и Мик. И Вирко също, макар химерата да не се беше откъсвала от него нито за миг. А право насреща - Елиза. Сега беше утихнала, но Акива видя с очите си онова, което вече чувстваше със сърцето си: че не е успял да я избави.

Въздъхна дълбоко. Почувства разочарованието като поражение. Кару приближи. Държеше кана с вода и му наля една чаша. Докато той пиеше, постави хладна ръка върху челото му и приседна на подлакътника на креслото, опряла бедро в рамото му. Това беше ново и изумително късче нормалност - Кару да се притиска в него, - и то повдигна духа му. Тя му беше говорила за тяхното щастие като за неоспорима реалност, независима от всичко случващо се - извън всичко останало, неподвластна на него. За Акива тази представа беше съвсем нова - че щастието не е някакво мистично място, което трябва да се достигне или завоюва; някаква сияйна земя, отвъд границите на нещастието; някакъв рай, който очаква да бъде открит, а е нещо, което упорито те съпътства, през каквото и да преминаваш; просто и делнично като багажа и провизиите. Храна, оръжие, щастие.