Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Не мога да си представя как се извиняваш, беше казала преди малко Тен и имаше право, но Лираз мислеше, че вече е способна да го направи. Ще се извини за Савват. Стига да успее да извади глас от себе си. Стига той да не излиза от нея ту висок, ту нисък и да не прилича ту на смях, ту на - ако не ставаше дума за Лираз, за която това бе немислимо - ридание.

Всъщност беше и двете. Щеше да загуби ръцете си, независимо дали разрезът е чист, или не, и ето че я връхлетя смехът: той беше ужасяващ, той беше садистичен, но също така беше и -буквално - сбъднат сън.

30. По-близо и по-осезаемо

Отначало не се виждаше никой.

После се появи усещането за нея, което Акива не можеше да определи точно. Просто знаеше, че вече не е сам.

После вратата скръцна и се затвори и въздухът я роди от себе си. Кратко просветване и Кару вече стоеше пред него като сбъднато желание.

Недей да се надяваш, напомни си той. Не знаеш за какво е дошла. Но само от нейната близост отново почувства кожата си жива, а ръцете му, тези негови ръце, имаха свои собствени спомени - коприна и ритъм и трепет - както и своя собствена воля. Той сплете пръсти зад гърба си, за да ги удържи да не посегнат към нея - за такова нещо, разбира се, и дума не можеше да става. Само защото отвърна на погледа му в пещерата - начинът, по който го погледна, възразяваше той сам на себе си, беше все едно вече няма сили да се въздържа - не значи, че търси от него нещо повече от временно примирие.

- Здравей - каза тя. Сведе поглед към пода, а по страните й плъзна руменина и битката на Акива с надеждата беше окончателно изгубена.

Тя поруменя. А щом като поруменява...

Звездни богове, толкова е красива.

- Здравей - отвърна той, издълбоко и дрезгаво, и неговата надежда надмина сама себе си. Кажи го пак, помоли я той наум. Повтори ли го, значи може би помни храма на Елай, когато свалиха карнавалните си маски и за първи път след битката при Булфинч видяха лицето на другия.

Здравей, си бяха казали и тогава като прошепнато заклинание. Здравей, като дадено обещание. Здравей, дъх в дъх.

Последен дъх преди първата им целувка.

- Хъм - промърмори тя сега, стрелкайки очи да срещне погледа му, после пак ги отклони и се изчерви още по-гъсто. - Здрасти.

Почти налучка, помисли си Акива и усети да го обзема някакъв плах душевен подем, докато я наблюдаваше как прави крачка след крачка из помещението, което си беше избрал. Сега бяха сами, най-после. Можеха да говорят, без да са под непрекъснатия надзор на другарите си. Самото й присъствие тук вече значеше нещо. А след светкавицата на оня поглед, който си размениха в пещерата, той не можеше да не се надява, че означава... всичко.

Като си позволи тази надежда, той все едно увисна над някаква бездна, а краят на въжето, което го крепеше, беше в нейните ръце. Тя можеше да го унищожи, стига да поиска.

Кару се огледа, макар да нямаше кой знае какво за гледане. Стаята беше малка и съвсем гола, с изключение на дългата каменна маса в средата и няколкото скални издатини с поставени върху тях много стари свещи. Масата трябва да е по-особена, предположи Акива, защото беше оформена много по-прецизно от останалите скални повърхности. Гладко полирана и с острите ръбове - рядкост в този свят на заоблени форми.

- Помня тази стая - проговори Кару с далечен глас. - Тук подготвяха мъртвите за погребение.

В това имаше нещо смътно обезпокоително. Акива беше лежал унесен тук с часове, пренесен навътре в селенията на своята болка. Лежал е като труп на мястото, където преди него бяха лежали толкова много трупове.

- Не знаех - отвърна, надявайки се, че присъствието му не осквернява това място.

Тя прокара пръсти по каменния плот. Стоеше с гръб към него и той наблюдаваше как раменете й се повдигат и спускат, докато диша. Косата й се спускаше по гърба на плитка, синя като сърцето на пламък. Не беше гладко сресана. Късите косъмчета по тила стърчаха свободно на снопчета, същински пух. По-дългите сини свободни кичури бяха захванати зад ушите, само един от тях се къдреше на бузата.

Акива усети във върховете на пръстите си порив да го прибере зад ухото. Да го приглади назад и да задържи ръката си така, за да усети топлината на врата й.

- Ние се подкокоросвахме един друг кой ще дойде да легне тук - каза Кару. - Като деца имам предвид. - Тя бавно направи кръг около масата и застана с лице към него от срещуположната страна, така че каменният плот да служи като бариера помежду им. После вдигна поглед към тавана. Той беше висок, конусовиден и с отвор по средата като комин. - Това е за душите - обясни му тя. - За да излязат на свобода в небето, а да не останат затворени в планината. Разправяха, че ако заспиш на това място, душата ти ще помисли, че си умрял и ще те напусне. - Акива първо усети усмивката по гласа и чак тогава видя беглото мъждукане по лицето й, летливо и гальовно. - Затова веднъж се престорих тук на заспала, после взех да се държа така, все едно съм загубила душата си и накарах всички деца да я търсят заедно с мен. Цял ден, по всички баири наоколо. - Тя едва сега позволи на усмивката да се покаже лека-полека, неотразима. - Улових един въздушен елементал^ и се престорих, че това е душата ми. Бедното създание. Ама че варварче съм била.

Лицето й, това нейно лице. Акива си даде сметка, че за него то все още е неизследвана територия, а усмихнато я правеше да изглежда почти като непозната.

Ако познаваше Мадригал от нощите на един цял месец, то Кару познаваше от... две нощи? Или всъщност една, по-голямата част от която беше проспал, плюс още два дни, съставени от откъслечни парчета. През всичките им срещи оттогава насетне виждаше в нея единствено ярост, опустошение, страх.