Сънища за богове и чудовища

• Предыдущая
• 134/171
• Следующая

Папата не беше открит за коментар.

Когато телефонът на Естер иззвъня, тя отдавна беше минала отвъд яростта и вече се намираше в едно яркоосветено и кънтящо място, което може и да беше чакалнята към лудостта. Да стигнеш толкова близо до величието и то да ти се изплъзне... Но звукът на телефона и подейства като щракване с пръсти пред лицето.

- Да, какво? Ало! - отвърна тя, съвсем объркана. Не можеше да се каже, че очаква конкретно някой от другата страна на линията. Изглежда, допускаше и силно се надяваше обаждането да е от агенцията, която нае да издири крадците на желания. Ангелите бяха отлетели. Естер беше загубила в една или друга степен и не беше толкова глупава, че да се надява да й се удаде друг подобен случай за игра с толкова големи залози като тази. Затова щом разбра, че е Спивети - прислужникът, който по заповед на кардинал Шоте действаше в неин интерес в папския дворец, - в нея се прокрадна слаба надежда. За избавление. - Какво има? -попита тя. - Какво се случи? Спивети? Защо си тръгнаха?

- Не зная, мадам - отвърна той. Звучеше потресен. - Но оставиха нещо.

- Е? - настоя тя. - Какво е то?

- Аз... нямам представа - каза Спивети. Човекът явно не беше на себе си. Сигурно можеше да даде някакво елементарно описание на оставеното, ако Естер беше настояла, но тя не го направи. Защото вече се носеше на крилете на алчността по дългия коридор.

Отне й часове, докато се добере до Ватикана през пулсиращата, смрадлива, виеща тълпа и пропускателния пункт на военните. Часове и десетки телефонни обаждания, осребрени услуги и обещания за бъдещи такива от нейна страна, а когато най-сетне пристигна, разчорлена и с див поглед, тя погрешно взе ужаса в очите на Спивети за породен от нейната поява, тъй като той я предхождаше с часове и щеше да се задържи още дълго след като си е отишла.

- Заведи ме там - излая тя.

Ето как Естер Ван де Флут най-накрая попадна в покоите на Яил и приближи огромното му дърворезбовано ложе. Вътре цареше полумрак. Тя затърси с очи нещо като съкровищно ковчеже, някакъв скъпоценен предмет. Поне послание, или карта. Затова не усети присъствието му, докато буквално не връхлетя отгоре му, а тогава вече беше твърде късно. Сенките посегнаха към нея и се превърнаха в ръце. Тънки и дълги, подобни на каиши от сурова кожа, те се отпуснаха отгоре й почти гальовно. Сякаш любовник загръщаше с наметка раменете й. Тази мисъл дойде и бързо отлетя. Хватката на ръцете се стегна и сенките се превърнаха в плът, така че Естер Ван де Флут видя за първи път създанието, което щеше да се превърне в неин постоянен спътник чак до края на дните й.

А когато той каза дрезгаво със злорадо скимтене: „Повече никога няма да бъдеш сама“, това прозвуча едновременно и като обещание, и като заплаха.

ПРИШЕСТВИЕТО + 72 часа

69. Гледайте онова нещо в небето да не ви цапне на излизане

На дванайсети август в 9,12 ч по Гринуич хиляди ангели изчезнаха през цепнатината в небето.

Нямаше нито един свидетел на тяхното пристигане. Въображението рисуваше небесни колони от кълбести облаци, падащи полегато слънчеви лъчи, сякаш извадени от страниците на учебник по религия в неделното училище. Истината обаче беше не толкова внушителна. Един по един през цепнатината. Повече приличаха на стадо. Като овце за стригане, като крави към кланицата, както ви хареса. Приблизително по шест секунди на войник, това общо отне повече от два часа - достатъчно време, та цяла ескадрила хеликоптери да се струпат зад тях.

Все така неспособни да приемат общ курс на действие спрямо ангелите, световните лидери се стреснаха и от възможността да пратят емисари подир тях. Какво послание би излъчило това? Какви дипломатически последици би могло да има? Чий задник ще е на пангара?

Само един мултимилиардер авантюрист направи опит. Пилотирайки собствения си чудо-на-техниката хеликоптер, той се поколеба само за миг, преди да се строи пред процепа в небето, поддържайки през цялото време непрекъснат визуален контакт. Вече беше започнал да се издига над обичайната височина, когато огънят избухна.

Пожар в небето.

Успя да се стрелне встрани тъкмо навреме, за да си осигури гледка от първи ред към огнената стихия: всичко беше бързо, ярко и краткотрайно, а заедно с него изгоря и шансът му за четвърти световен рекорд. Първата пилотирана мисия до... рая? Кой би могъл да знае?

Никой. И вече нямаше как да се разбере.

*

Зузана, Мик и Елиза наблюдаваха пожара в небето по телевизора в един ъглов римски бар и празнуваха победата с просеко^.

- На какво искаш да се обзаложим, че Естер така и не е успяла да опита шампанското, което поръча - злорадо каза Мик, отпивайки едра глътка от пенливото вино.

След всички преживени тревоги и след като козните на злата Естер се провалиха, Кару, Акива и Вирко си бяха заминали. Ангелите също бяха вън от картинката и определено не бяха взели оръжие със себе си.

- Така ти се пада, мнима бабо! - провикна се Зузана, но триумфът й беше помрачен от тъга. Порталът беше запечатан и калъфът на цигулката, пълен с желания, вече нямаше как да стигне до Ерец, където един господ знае какво се случваше в момента. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да се тревожат, като междувременно може и да се запилеят нанякъде.

- Какво ти се прави сега? - попита тя Мик. - Към дома ли те тегли?

Той изпъшка шумно.

- Май да. При семейството. Освен това една откачена марионетка великан сигурно е много самотна.

Зузана изпръхтя присмехулно.

- Самотен и ще си остане. Свърши се с моята балерина.

• Предыдущая
• 134/171
• Следующая