Сънища за богове и чудовища

Оглавление

118

„Имам по-добра идея“, беше обявила Кару в Киринските пещери, убедена, че това е начинът да се избегне апокалипсиса. Светкавичен и тих завършек на тази драма. Никакво стълкновение, никакви оръжия, никакви „чудовища“.

Ангелите просто ще се разтворят във въздуха.

И толкоз.

- Дотук добре - каза тя, позабави се колкото да изпрати съобщение на Зузана, преди да изключи телефона и да го скрие. - Хайде да действаме.

57. Храна за лъвовете

На вратата на кралския апартамент се почука и това не беше някое обичайно почукване. Кучетата, Пътешественик и Матусал, рипнаха и застанаха нащрек.

Зузана и Мик не рипнаха, но също застанаха нащрек. В този момент стояха край прозореца в хола, където се преместиха от всекидневната заради гледката към Ватикана. Погледите им сновяха между екрана на телевизора и парчето небе, което си извоюваха като дръпнаха тежките завеси от червено кадифе, сякаш очакваха нещо да се случи или на едното, или на другото място.

И наистина щеше да се случи, щом мисията на Кару и Акива завърши благополучно: „небесните гости“ щяха да се въздигнат отново в небето и набързо да се изнесат обратно към Узбекистан и портала над него. И гледайте... хъм, онова нещо в небето... да не ви цапне на излизане.

На небето или по телевизора. Къде ли щяха първо да го видят?

Телефонът на Зузана лежеше върху подлакътника на креслото, така че да разбере в мига, щом Кару прати съобщение или позвъни. Засега беше пристигнало само едно съобщение.

Пристигнахме. Влизаме, „целувка/ритник“.

Така значи. Вече се случваше. Зузана не можеше да си намери място от притеснение. Небето - телевизорът - телефонът - Мик, това беше траекторията на погледа й с известно отклонение към Близа.

Момичето си беше все така унило и отчуждено, очите му - оцъклени, но не и неподвижни. Погледът им за известно време замираше, после започваше да се стрелка напред-назад, а зениците й се свиваха и разширяваха дори при непроменлива светлина. По всичко личеше, че съзнанието й обитава някаква друга реалност, различна от тази на нейното тяло; очите й виждаха други гледки, а устните й нареждаха нови строфи от смахнатата поезия, която Зузана се радваше, че не разбира. Когато Кару й преведе част от думите, това й прозвуча твърде зловещо, нещо като филм на ужасите с много поглъщане и унищожение. И то не такова поглъщане, каквото свързваше Зузана и подноса с потопени в шоколад еклери, който тя си присвои от капака на рояла.

Така де, същото поглъщане, но от гледна точка на еклерите.

ЧУКЧУКЧУК

С тревожна настоятелност. Нещо като военен шифър - на Щази или на Гестапо. Които щете тайни служби. Настоятелност в смисъл на те идват за теб в нощта, а... никой не отговаря необмислено на те идват за теб в нощта почукване.

Освен Естер. Тя се беше оттеглила в спалнята си в дъното на апартамента и изобщо не се мяркаше, откакто тримата тръгнаха към Ватикана. Сега се появи, все още боса, и прекоси хола без да се оглежда. Докато се отдалечаваше по коридора, придружена от кучетата си, подметна през рамо: „Събирайте си багажа, деца“.

Погледът на Зузана се стрелна към Мик, а неговият - към нея. Сърцето й подскочи с устрема на мастифите, а после и тя го последва, рипвайки от мястото си. „Моля?!“, кресна в мига, когато Мик простена: „Исусе!“.

- Какво „Исусе“?

- Събирай си нещата - подвикна той. - Опаковай багажа.

Зузана все още не проумяваше какво става, но после се появиха те: влязоха двама мъже, едри и с елегантни костюми, а към огромните им безформени уши бяха прикрепени някакви безжични джаджи и тогава Зузана за първи път си помисли: божичко, те наистина са от тайните служби, но после мерна герба, избродиран върху джобовете на саката им, и страхът й се трансформира в първия прилив на ярост.

Хотелската охрана. Естер ги беше повикала да ги изхвърлят на улицата.

- Е - каза единият от мъжете, - да вървим. Време е да напуснете.

- Какво искате - измери ги с презрителен поглед Зузана. - Ние сме гости на хотела.

- Вече не - обади се Естер откъм външната врата. - Търпях ви само заради Кару. А сега, когато Кару... Както и да е.

Зузана се извърна към нея, разтресена от ярост. Възрастната жена се беше опряла о рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце, а около нея сновяха кучетата й. В погледа й се четеше хигцническа пресметливост и Зузана за миг си помисли, че някаква змия е погълнала бабата с пухкавата коса и някак се е превърнала в нея. Хотелските главорези в униформи не бяха успели да направят и крачка напред, когато смисълът на всичко това с цялата си тежест се стовари върху Зузана.

Кару.

- Какво си сторила?! - кресна тя, загцото щом Естер ги изхвърляше, това можеше да значи само едно - че не очаква повече да види Кару, не само тази вечер, а изобщо.

- Сторила? Просто уведомих управата на хотела, че някакви млади хора са се натрапили при мен. Веднага разбраха какво имам предвид. Явно долу сте направили незабравимо впечатление.

- Питах какво си причинила на Кару?\ - Зузана изстреля думите срещу Естер и се приготви да й се нахвърли, повярвала, че в този момент наистина е нийк-нийк с жилото и каквото там се полага още - страшилище за лъвоподобните кучета и тия две мускулести горили, които стояха на пътя й.

Нейната нийк-нийк обаче беше лесна плячка и по-близката горила я сграбчи здраво за китката с отработено движение.

- Пусни ме! - озъби му се тя и опита да си освободи ръката.

Никакъв резултат. Хватката му се оказа неправдоподобно яка, сякаш непрекъснато стиска някоя от тия глупави гумени топки, но тогава Мик се хвърли напред и сграбчи ръката, която държеше ръката на Зузана.