Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Кару? - произнесе усмихнат той. - Ти ли си? - Зачака да се появи от въздуха, готов веднага да я вземе в прегръдките си. Вече можеше да го направи. Поне докато не е дошъл още някой.

Тя обаче не се появи.

И тогава, внезапно, това невидимо присъствие - несъмнено го имаше обаче - стана непознато, дори враждебно и в него се долови още нещо. Усещането го завладя - проникна в него - и Акива достигна някакво напълно ново ниво на осъзнаване на... своя собствен живот като отделна личност. Самотно сияйно напрежение в обкръжението на много други, осезаемо и... уязвимо. Полази го мраз.

- Кару? Ти ли си това? - попита той отново, макар вече да знаеше, че не е тя.

Тогава отдалече чу стъпки в скалния пасаж и в следващия момент Кару се появи. Не прикрита от заклинанието, а напълно видима - направо сияеща - и когато се закова нерешително на място, изчервявайки се задето го е сварила полугол, той по усмивката й разбра, че всъщност и тя е дошла водена от същата надежда, която разцъфна в него само преди миг.

- Привет - пророни тя с тих глас и широко разтворени очи. Нейната надежда се устреми към неговата, но Акива почувства, че и нещо друго се стреми към нея, както и към живота му. То беше заплашително и опасно. То беше невидимо.

И се намираше в нишата заедно с тях.

38. Отличен инцидент със звезден прах

В Мароко Близа се събуди рязко. Не пищеше, нито нещо я караше да запиши. Всъщност изобщо не изпитваше страх и това беше доста приятна изненада. Накрая напълно съзнателно се беше предала на съня - лишаването от сън на практика може да те убие - с надеждата, че: а) по някакво чудо кошмарът тоя път ще я остави на мира, или б) стените тук ще се окажат достатъчно дебели, за да заглушат писъците й.

Изглежда й се беше случило а), което си беше истинско облекчение, защото б) очевидно би претърпяло неуспех. Долавяше лая на кучетата отвън, от което следва, че колкото и да са дебели стените, нищо не можеха да заглушат.

Какво я беше събудило тогава, щом не е кошмарът? Сигурно кучетата? Не. Имаше нещо...

Не онзи сън, а някакъв сън, нещо, което танцуваше около будното й съзнание също като сенки, преди да ги помете лъчът на джобно фенерче. Лежеше без да помръдва и за миг си помисли, че ще успее да го улови, ако се напъне. Съзнанието й все още пристъпваше на пръсти по границата на будно стта в онова състояние на полубудност, което преде нишки между съня и реалността - за миг се почувства като малко момиче, излязло на чардака да посрещне смело непрогледния мрак с мъждукащ светлик.

Което си беше наистина, ама наистина тъпа работа, затова седна в леглото и разтърси глава. Отърси се от всичко. Къш, сънища. Не ви ща тук. Има едни шишове, които се слагат по външните первази на прозорците, за да не могат гълъбите да кацат по тях; точно от такива шишове имаше нужда, за да прогони сънищата от съзнанието си. Шишове за предпазване на психиката. Чудничко.

Но тъй като нямаше шишове за предпазване на психиката, явно не трябваше да заспива отново. Пък и без това се съмняваше, че би успяла. Тия четири часа покой трябва да са достатъчни, за да отложат поне за известно време смъртта от недоспиване. Тя провеси крака от леглото и стана. Лаптопът беше край нея. Преди да заспи беше свалила първата група снимки и ги криптира, за да ги препрати в тайното си имейл хранилище, после ги изтри от паметта на фотоапарата.

Предишния следобед двамата с проф. Чодри бяха започнали да събират тъканни проби от телата и гцяха да се върнат на сутринта, за да продължат работата си. Очакваше всичко това да им отнеме два дни. Заради странното устройство на телата се налагаше да вземат проба от всяка отделна част. Тъкан, козина, перушина, люспи, нокти. Останалата работа гцяха да свършат в лабораторията, където това краткотрайно пребиваване в пустинята ще им се струва като сън. Така мимолетен, толкова необикновен.

Какво ли ще им разкрият тези находки? Дори не беше способна да си изгради някаква предварителна хипотеза. Дали телата са изградени от различна ДНК? От една страна пантера, от друга - бухал, а по средата човек? Или пък тяхната ДНК ще се окаже съвместима, обозначавайки единствено индивидуалните особености, така както генетичният код на всяко едно човешко същество определя неговата уникалност, като да речем очна ябълка или нокът, както и всяка друга част от тялото?

А може би... ще открият нещо невиждано досега, нещо чуждоземно, различно от всичко познато на този свят? През тялото й премина тръпка. Това беше нещо толкова голямо, че дори не знаеше къде точно в главата си да го складира. Ако й беше позволено да говори за него, ако сега можеше да звънне на Тадж или на Катрин - стига тя да се намира близо до телефон в момента, -какво ли щеше да им каже?

Стана от леглото и отиде при прозореца да надзърне навън. Той обаче беше обърнат към затворен вътрешен двор и нямаше нищо забележително за гледане, затова намъкна джинсите и обувките и се прокрадна навън в коридора.

Предпазливостта й се оказа излишна. Ако се намираше в огромен и безличен мегахотел, би се почувствала напълно анонимна и щеше да тръгне безгрижно накъдето й видят очите. Това обаче не беше огромен и безличен мегахотел. Това беше казба. Не онази казба, а казба-превърната-в-хотел, недалеч от мястото на събитието. Така де, всъщност на два часа път с кола, но сред този пейзаж това изглеждаше нищо работа. Продължиш ли нататък по магистралата, стигаш пустинята Сахара, чиято площ беше равна на целите Съединени американски щати. Ето защо два часа път с кола спокойно можеха да се смятат за „недалече“.