Сънища за богове и чудовища

Оглавление

След входа с форма на полумесец идваше „преддверието“ на Киринските пещери, което се оказа поредица от свързани една с друга по-малки скални зали, спускащи се стъпаловидно към сърцето на планината. Стените между тях, изглежда, отдавна бяха премахнати, за да се получи едно общо пространство, но и досега личеше къде е свършвала едната пещера и е започвала другата, а от тавана висяха остри като кучешки зъби сталактити - още едно укритие за стрелците; това си беше същинска крепост, макар и не успяла да опази кирините. Подът представляваше неравна скала, в чиито вдлъбнатини от замръзналата дъждовна вода и натрупания сняг се беше образувал лед. Макар небето да беше ясно този ден, ледът по пода още си стоеше, а дъхът на воините ставаше на скреж при досега с въздуха.

Серафимите стояха смълчани, неподвижни. Усилващият се шум, който вече отекваше като ехо, не идваше от тях. Акива се обърна на пети и заедно с останалите впи поглед в преминаващата през входа армия на химерите.

Първо влезе една подобна на котка химера, дребна и грациозна, придружавана от два грифона. Приземяването и на тримата беше леко и грациозно, макар да бяха натоварени с багаж, включително кадилници. Единият от грифоните беше възседнат от Тен, вълчицата лейтенант на Тиаго, която скочи на земята, закрачи наперено към ангелите, огледа ги дръзко и зае позиция право срещу тях. Останалите я последваха, загатвайки с подредбата си военен строй. Една армия се изправяше пред друга. Това изопна нервите на Акива; твърде много приличаше на строяването на две военни формации преди битка, но в същото време не можеше да очаква химерите да оголят гърбовете си пред заклетите врагове.

Химерите продължаваха да влизат и той видя как постепенно се оформят редиците: отначало доста страховити, на пръв поглед в противоестествена близост - само на ръка разстояние едни от други, така че серафимите лека-полека да свикнат с присъствието на смъртните си врагове. След всяко кацане на нови две-три химери строят им се очертаваше все по-ясно. В средата бяха хората, кухненските работнички и Исса, която се плъзна с плавна грациозност от гърба на яздения от нея дашнаг, за да сведе глава и рамене в змиевиден поздрав към ангелите. Тя беше красива, а държанието й прилягаше по-скоро на куртизанка, отколкото на боец. Акива забеляза как Елион примигна и се облещи.

Колкото до Кару, ангелите просто не знаеха какво да мислят за нея - тя се носеше безкрило по въздуха, развяла яркосинята си като скъпоценен камък коса и нямаше облик на звяр като останалите. Едва ли някой би видял в нея кирии, който се завръща у дома. Но Акива забеляза изопнатите й от напрежение черти и разбра, че в този момент тя е връхлетяна от спомени. Видя очите й да шарят из пещерите и изпита желание да е до нея в това изпитание.

Гледаше единствено нея, а не трябваше да откъсва очи от останалите. И от двете страни.

Сигурно щеше да забележи някакви признаци, само да ги беше наблюдавал.

Осемдесет и седем не беше кой знае колко внушително число, както отбеляза Елион, а сега дори толкова не наброяваха заради съгледвачите, които Тиаго отпрати назад. Скоро всички химери накацаха по земята. Извънбрачните вече бяха дочули, разбира се, че тези химери са съвсем различна порода. Когато на юг станаха първите нападения над керваните с роби, отначало се заговори, че нападателите са призраци и че предсмъртното проклятие на Бримстоун ги е застигнало. Сега вече ги виждаха ясно. Тези зверове тук бяха крилати - повечето - и огромни, а кожата на най-едрите имаше сивкав оттенък, което ги правеше да изглеждат като изсечени от камък, или пък излети от желязо. Сред крилатите имаше и двамина ная, чийто външен вид далечно напомняше Исса; макар Елион да зяпна и при тяхната поява, то беше по съвсем различна причина, далеч не толкова приятна. Имаше и кентаври бикове с копита като големи чинии; по масивните еленови рога на харткайнда бляскаха повече остриета, отколкото можеха да се видят в трофейната зала на Йорам.

На Акива му хрумна, че варварските трофеи на багца му - глави на химери, окачени по стените - сигурно са били взривени заедно с Кулата на завоевателя и пръснати с нейните останки и тази мисъл го зарадва. Надяваше се да са се изпарили. Той все още не можеше да си обясни какво беше направил тогава и от време на време дори се усъмняваше, че точно той го е извършил. Така или иначе, стореното имаше епичен размах и в същото време беше пълен провал, защото се случи твърде късно, за да спаси Хазаел, а помогна на Яил да се измъкне жив. Неправилно насочена сила, безсмислено насилие.

Твърде печални мисли за момент като този. Акива се отърси от тях. Тогава забеляза как виспенгът, върху който яздеше Тиаго, се появява в небето и се насочва към входа полумесец. Идваха последни. Всички други химери вече бяха се приземили; двете армии стояха една срещу друга, напрегнати и нащрек, предъвквайки даденото обещание.

Или лъжата.

Акива си даде сметка, че е очаквал този успех, защото не беше изненадан от него. Чувстваше се доволен - даже нещо повече от доволен. Трогнат. Благодарен, отдън душа.

Това беше началото на разведряването.

Но не стана така.

17. Предизвестената смърт на една надежда

Застанала почти в центъра на строя химери, Кару едва можеше да огледа пещерата заради масивните гърбове на воините около нея, но пък имаше директен изглед към Акива и Лираз, застанали встрани от останалите заедно с един от братята си.

Ето че пристигнахме, помисли си Кару. Не точно „у дома“, тя имаше нещо друго предвид. Да, това беше нейният дом и спомените й за него бяха още живи, но останали далече назад в миналото. Това... това тук беше прагът на бъдещето. Вълка все още беше във въздуха, тя усещаше приближаването му зад гърба си, но гледаше към Акива. Той постигна всичко това и тя се чувстваше изпълнена с възхита, пърхаща като пеперуда, като пеперуда-колибри или като... буревестник. Това беше нещо голямо.