Сънища за богове и чудовища

Оглавление

101

- Нещо й става! - крещеше той. - Представа нямам! Не я ли чувате?!

Изви ръка назад, за да поднесе телефона по-близо до бълнуващата й уста, п тутакси изгуби контрол върху колата, изскочи върху банкета, после се върна обратно на платното със свирене на гуми.

Момичето отзад седеше като глътнало бастун с вперен напред оцъклен поглед и нареждаше нещо, без дори да си поеме дъх. Шофьорът не можа да разпознае езика. Не беше нито арабски, нито френски, нито английски, а той би различил още немски, испански и италиански, ако ги чуе. Това обаче беше нещо съвсем различно, неизразимо извънземно. Приличаше на глас на флейта, съставен от шипящи звуци, сякаш родени от вятъра, а тази млада жена, явно здравата разлюляна от някакъв... припадък... изригваше този говор като обсебена и ръцете й гребяха въздуха, сякаш плуваше под вода в някакъв кошмар наяве.

- Чухте ли това? - извика шофьорът. - Какво да правя с нея?

Местеше неистово поглед ту към пътя, тук към отражението й в огледалото за обратно виждане и трябваше да го направи... три, четири, пет пъти, бързо и трескаво, докато най-сетне

проточи недоверчиво врат назад, за да се убеди, че наистина вижда онова, което му показва огледалото.

Ръцете на Близа гребяха леко напред-назад, сякаш се рееше във въздуха като във вода.

И наистина точно това правеше.

Той скочи върху спирачките.

Близа се блъсна в гърба на седалката отпред и се свлече на пода. Гласът й секна, а колата поднесе н се задруса по банкета с резки подскоци, които подмятаха отпуснатото й тяло н го блъскаха в седалките в продължение на един проточил се дълго яростен миг, докато шофьорът се опитваше да върне колата на пътя. Най-накрая успя, спря със свирене на гуми и изскочи във вдигналия се облак прах, за да отвори задната врата.

Тя лежеше в безсъзнание. Мъжът я сграбчи за крака и я разтърси, паникьосан.

- Мис! Мис! - Той беше просто шофьор. И не знаеше какво да прави с тая луда жена - това далеч надхвърляше професионалните му умения, а на всичкото отгоре май я уби...

Тя се раздвижи.

- Алхамдулиллах\ - отдъхна си той. Хвала на Бога.

Но радостта му трая кратко. Щом се надигна - от носа й шуртеше кръв, ярка н лъскава, стичаше се надолу по устата и брадичката й - Близа отново изпадна в извънземния си транс, а звукът от нейния брътвеж, разказваше шофьорът по-късно, направо му късаше сърцето.

- Рим - каза Кару, щом Зузана и Мик се върнаха в стаята. - Ангелите са във Ватикана.

- Е, това е логично - отвърна Зузана, преглъщайки първата си спонтанна реакция, която беше свързана с щастливото изобилие на шоколад в Италия. - Успели ли са вече да се докопат до някакво оръжие?

- Не - отвърна Кару, но изглеждаше разтревожена. Хъм. Тревогата беше само едно от нещата, изписани по лицето й. В това число влизаха още: смазана, изтощена, паднала духом и... самотна. Отново беше заела поза „потънали гемии“ с увиснали рамене и склонена глава, а от вниманието на Зузана не убягна и това, че стои с гръб към Акива.

- Посланиците, държавните секретари и всички останали говорят до скъсване - поясни Кару. - Едни са за това да се даде оръжие на ангелите, други са против. По-всичко личи, че Яил не е направил грандиозно впечатление. Въпреки това отделни частни групировки се редят на опашка да обещават своята подкрепа и арсенал. Опитват се да получат достъп до Ватикана, за да представят офертите си лично, но засега такъв им е отказан - поне официално. Един господ знае дали някой вече не е успял да подкупи вътрешен човек във Ватикана, за да размени две думи лично с Яил. Една от групировките е оная ангелска секта във Флорида, която очевидно разполага с купища оръжие, готово да влезе в употреба. - Тя помълча, обмисляйки следващите си думи. -Което изобщо не звучи страшно.

- Как откри всичко това? - учуди се Мик.

- Чрез моята мнима баба - отвърна Кару, поглеждайки към телефона си, сега включен да се зарежда в контакта. - Има страшно много връзки.

Зузана знаеше за мнимата баба на Кару, една белгийска гранд дама, която от дълги години се радваше на доверието на Бримстоун и беше единствената сред неговите сътрудници, с която

Кару имаше що-годе по-лични отношения. Тя беше изумително богата и макар че никога не я беше срещала, Зузана не таеше особено топли чувства към нея. Случвало се беше да види картичките за Коледа, които тя изпращаше на Кару: в тях имаше толкова интимност, колкото и ако бяха пратени от някоя банка; това само по себе си не беше кой знае колко лошо, но Зузана знаеше, че приятелката й копнее за нещо повече, ето защо беше готова да стисне за гушата всеки, който посмее да я разочарова.

Сега слушаше с половин ухо, докато Кару разказваше на Мик за Естер. Предпочиташе да наблюдава Акива. Той седеше в дълбоката прозоречна ниша; кепенците зад него бяха затворени и крилата му бяха станали видими, провиснали и потъмнели.

Срещна погледа му за миг и след като се съвзе от шока, който изпитваше при вида му всеки път - човек трябваше с големи усилия да убеди разума си, че това, което виждат очите, наистина съществува; честно, точно такова беше усещането при вида на Акива; съзнанието й всеки път реагираше: пфу, тук фотошопът здравата е играл, а в същото време той стоеше пред нея от плът и кръв - я обзе всемирна тъга.

За тези двамата нищо не можеше да бъде лесно. Тяхното ухажване, ако изобщо можеше да се нарече така, приличаше на танц сред порой от куршуми. Сега, след като най-после почти бяха изяснили нещата помежду си, скръбта спусна нова завеса между тях.

Завесата не можеше да бъде вдигната. Скръбта не го позволяваше. Затова пък човек може да мине през нея, нали така? След като им е отредено да страдат, чудеше се Зузана, не могат ли поне да страдат заедно?!