Сънища за богове и чудовища

Оглавление

108

Къде си, Елизаел ? Времето на жалки дрязги вече е зад нас. Сега трябва да проумееш, че не можеш да избягаш от това, което си. Нашите роднини слязоха на Земята, а ние винаги сме знаели, че това ще се случи. Вече направихме първата крачка. Предложихме се в тяхна услуга като другари и слуги, във възторг и в робия. Денят на Страшния съд наближава. Нека другите в този попарен от слана свят послужат за храна на зверовете, докато ние коленичим в нозете на Бог. Нужна си ни.

Злато. Чисто злато. Във възторг и в робия. Морган се разсмя, защото това до голяма степен обобщаваше представите му за гадже.

Изкушаваше се да отговори на съобщението. Толкова дълго едва се беше въздържал, но играта напоследък нещо взе да зацикля. Той отново прочете е семе са. Как човек се набърква в подобно безумие? Те били направили първата крачка, казваше се там. Какво означава това?! И как са успели да се предложат в услуга на ангелите? От предишните съобщения Морган разбра, че подателят - досещаше се, че това може да е само майката на Близа, същински шедьовър - се намира в Рим. Но поне доколкото той знаеше, Ватиканът държеше посетителите едва ли не като затворници, което само по себе си беше страхотна веселба. Представи си как папата стои на купола на „Св. Петър“ с гигантска мрежа за пеперуди: Хванете ми някой ангел!

След продължителен размисъл накрая написа в отговор.

Привет, мамче! Получих ново видение. В него ние бяхме коленичили в нозете на Бог - дотук добре. Пфу! Но... му правехме педикюр! Не съм сигурна какво означава това. С обич, Елиза.

Знаеше, че това е вече прекалено, но не успя да се сдържи. И изпрати съобщението. В последвалото затишие взе да се притеснява, че преждевременно е видял сметката на купона, но се оказа, че не е трябвало да се тревожи. Имаше си работа с жилава и обръгнала в неволите лудост. Която лесно не губи кураж.

Твоето озлобление оскърбява Бог, Елизаел. Благословена си с велик дар. Колко от нашите праотци са погинали, без да съзрат светите образи на роднините ни, а ето че ти виждаш в това повод да се подиграваш! Дали ще предпочетеш да останеш и да бъдеш погълната наедно с грешниците, когато всички ние се въздигнем, за да заемем мястото си в...

Морган така и не успя да дочете докрай съобщението, нито да изстреля нов отговор.

- Това телефонът на Близа ли е?

Гейбриъл. Морган светкавично се обърна. Как тоя невролог беше успял да го издебне?! Мигар е забравил да заключи вратата?

- Исусе, наистина е нейният - възкликна Гейбриъл, едновременно стъписан и отвратен.

Морган се изненада на неговото стъписване. Единджър го презираше. Тогава какво толкова

има да се чуди? И сега, като го хванаха в крачка, какво му остава? Нищо, освен да излъже.

- Тя получава ново съобщение на всеки трийсет секунди. Някой очевидно отчаяно я издирва. Тъкмо се канех да обясня на този някой, че тя не е тук...

- Дай ми го.

- Няма.

Гейбриъл не повтори. Просто изрита толкова силно крака на стола, на който седеше Морган, че той изхвръкна изпод него. Морган размаха ръце и се строполи тежко. Заради удара, болката и яростта дори не усети, че е изпуснал телефона - чак докато не се изправи на крака, отмятайки бретона от очите си.

Мамка му. Единджър държеше телефона. Стъписването и отвращението му бяха нараснали още повече.

- Ти си бил, нали? - каза Гейбриъл, внезапно прозрял всичко. - От самото начало си бил ти. Исусе Христе, а аз ти дадох възможност да го направиш. Дадох ти телефона й!

Яростта на Морган се превърна в страх. Приличаше на нещо като антисептично средство върху гноясала рана: шупване, пяна, парене.

- Какви ги дрънкаш? - попита, придавайки си - съвсем неубедително - невинен вид.

Единджър бавно поклати глава.

- За теб е било просто игра, а най-вероятно й съсипа живота.

- Нищо не съм направил - отвърна Морган, но се оказа неподготвен да се защитава. Не беше предвидил... не беше предвидил, че могат да го хванат.

Как е могъл да не го предвиди?!

- Е, аз не мога да обещая, че ще съсипя твоя живот - каза Гейбриъл. - Честно казано, това си е сериозен ангажимент. Но ето какво ще ти обещая: ще се погрижа всички да научат какво си направил. - Той вдигна телефона. - И ако това наистина ти съсипе живота, хич няма да съжалявам.

Ново писмо. Трето поред. Донесе го същият прислужник и по плика Разгут позна, че е от същия подател като на предишните две. Този път не си направи труд да играе игрички с Яил. Щом като прислужникът - Спивети му беше името - си тръгна, той го грабна и го отвори.

Положи особени грижи при съчиняването на предишните два отговора. Все едно водеше любовна кореспонденция. Така де, не че Разгут някога беше писал любовно писмо... Всъщност не, това не беше съвсем точно. Писал беше, но още в Отдавнашното, пък и създанието, което го изпрати, за да се сбогува с едно момиче с цвят на пчелен мед, със сигурност беше коренно различно от сегашния Разгут. По онова време все още изглеждаше като серафим и умът му беше същински диамант, без никакъв недостатък, дори малка пукнатина - какъв натиск се иска само за да строшиш диамант! - незасегнат от плесента и мръсотията, които го бяха превзели сега. Случи се преди толкова много време, но той все още помнеше как написа онова писмо. Вече не се сещаше за името на момичето, нито как изглеждаше. За него тя представляваше просто златисто петно без никакво значение, загатване за живота, който можеше да има, ако не беше избран.

Ако не се завърна - написа той тогава с изящен, но нетърпелив почерк, целият устремен напред, точно преди да поеме към столицата - знай, че ще нося със себе си спомена за теб през всички неизвестности, в мрака на всяко едно следващо утре и отвъд сенките на всеки хоризонт.