Сънища за богове и чудовища

Оглавление

117

- Веднага се връщай обратно - прошепна Мик. - Имам големи планове за теб.

После коленичи и взе да го търси пипнешком, а през това време в хола неговата сладка варварка поднасяше вода към неспирно нареждащите устни на Близа Джоунс, като се опитваше да я придума да отпие; в малката спалня в дъното на апартамента зад плътно затворената врата и на фона на гърмящата музика, която да заглуши гласа й, Естер Ван де Флут се обаждаше по телефона.

Не й беше никак лесно да проведе този разговор и в нейна защита можеше да се каже само че се беше надявала никога да не й се налага да прави. Колебанието й трая едва частица от секундата. После, макар върху лицето й да се спусна сянката на нейната истинска възраст, вече нямаше и следа от нерешителност. Тя въздъхна дрезгаво и вдигна слушалката.

Защото, в края на краищата, силата не можеше да се самовъзпроизвежда.

Кару и нейните придружители летяха по права линия над покривите на Рим; задачата в природонаучния музей беше изпълнена и сега предстоеше само да се справят с Яил. Нощният въздух беше натежал от италианското лято, градът се простираше под тях като безмълвно маслено платно от покриви и паметници, светлини и куполи, прорязано от черна змия - река Тибър. До тях достигаше воят на сирените и бибиткането на клаксоните, примесени с откъслечна музика и усилващите се - колкото повече наближаваха Ватикана - песнопения. Словата бяха неразбираеми, но мелодиката следваше ритъма на църковните служби и литургии.

Усещаше се и вонята - нямаше как да се сбърка миризмата на наблъскани едно в друго и престояли така дълго време човешки тела. Долавяйки остра нотка в зловонието, Кару се досети, че веднъж добрали се до привилегировани места близо до огражденията, пилигримите не са искали да ги изоставят заради нещо толкова мимолетно като телесните нужди.

Страхотно.

По новините тръбяха за криза в общественото здравеопазване, тъй като всеки поклонник беше довел със себе си своите най-близки възрастни и немощни хора с надеждата, че дори самата близост на ангелите може да ги изцери, или пък - колкото и да е невероятно, - че самите ангели може да снизходят и да ги благословят. Носеха се слухове за какви ли не чудеса и макар те да оставаха непотвърдени, все пак успяваха да изместят документираната бройка смъртни случаи, причинени от повсеместна истерия.

С чудесата обикновено е така.

Погледнат от високо, Ватиканът приличаше на парче торта, макар и доста безформено -сякаш се беше килнало на една страна. Най-забележителното в неговите очертания беше просторният кръгъл площад, обрамчен от прословутата извита колонада на Микеланджело. Сега тя беше нелепо задръстена от армейски коли, задрямали като грозни бръмбари танкове, джипове, които идваха и си отиваха, даже военни бронетранспортьори.

Тяхната цел се намираше непосредствено на север от колонадата: папският дворец. Кару ги поведе натам.

Благодарение на своя „джобен кардинал“, Естер беше успяла да им даде точното местоположение на покоите на Яил и сега тримата направиха широк вираж над скупчените една в друга сгради - дворецът се състоеше от няколко постройки, издигнати заедно, - претърсвайки с поглед покривите за часови от воините на серафимите.

Очакваха да се натъкнат на тяхна охрана. Военната сила на хората беше съсредоточена на земята - забелязаха войници, които патрулираха, придружени от кучета - при входовете на Ватикана и на двореца. Не се съмняваха обаче, че има и разположени по покривите доминионци, защото това беше стандартна процедура в Ерец, където нападението можеше да дойде както по суша, така и по въздух.

И наистина имаше. Двама.

Лесна работа.

- Не ги наранявайте фатално - напомни Кару на Акива и на Вирко, като вътрешно се молеше това да не се окаже неизбежно, после ги усети как се отдалечават. Не откъсваше очи от охранниците и видя как лунните сенки на Акива и Вирко връхлитат върху тях. Това върна в съзнанието й още живата картината как сянката, хвърлена от огнени криле, поглъща като приливна вълна другарите й в Аделфнйскнте планини; ето защо не изпита никаква жал към тези воини, чиито тела едновременно първо се вцепениха, после омекнаха.

Два бързи удара, нанесени в главата. Телата се отпуснаха, но не се свлякоха долу, а сякаш се залюляха във въздуха, докато Акива и Вирко внимателно ги полагаха върху покрива. После щяха да имат цицини колкото гъше яйце и силно главоболие, но нищо повече. Не ставаше въпрос дали заслужават милост, а за задачата на тази мисия: без кръв.

Светкавично и безкръвно - това беше целта. Никаква сеч, никакви следи от престъпление, само убеждаване. Трябваше да са проникнали в папския дворец и вече да са го напуснали, още преди тези двама воини да се свестят и да разтъркат разцепените си от болка глави.

Кару кацна леко и бегло огледа единия от тях. Изпаднал в безсъзнание, сега той с нищо не беше по-различен от който и да е извънбрачен в Киринските пещери. Красавец, млад, рус. Едновременно злодей и жертва, помисли си тя и си спомни предложението на Лираз да бъдат лишени от пръсти, вместо от живот. Тогава се запита: възможно ли е дори воините от Доминиона да се пригодят към живота в един нов свят, ако изобщо някой от двете враждуващи страни доживее този нов свят? Заслужават ли те подобен шанс? Сега, докато гледаше падналия, потънал сякаш в невинен сън, много лесно можеше да си каже: да.

Но може би, когато се събуди, очите му ще са пълни с омраза и тогава за него няма да има вече никаква надежда.

За това обаче щеше да мисли по-нататък. Сега бяха пристигнали на мястото. Прозорците на Яил се виждаха ясно. Песнопенията наоколо ги обгръщаха като рев на море, но по средата царуваше тишина и покой.