Сънища за богове и чудовища

Оглавление

119

- Пусни я! - настоя той и в тази неравна схватка между цигулар и горила се опита да разтвори дебелите грозни пръсти, вкопчени в китката на Зузана. Отново никакъв резултат; през пелената от ярост, замъгляваща погледа й, Зузана си даде сметка колко жалки и не-самурайски изглеждат двамата в този момент. Горилата без никакво усилие запрати Мик със свободната си ръка далече по коридора, чак до външната врата - дотук със събирането на багажа, - а после и Зузана подире му. Ръката й пулсираше на мястото, където я бяха стискали пръстите му, но тя почти не го усещаше, завихрена в торнадо от ярост и тревога, което вилнееше в съзнанието й.

Тъй като не понасяше да я карат като стадо, Зузана се откъсна от охраната, за да се озове лице в лице с Пътешественик и Матусал, които й препречиха пътя към тяхната господарка. Кучетата не откъсваха поглед от нея. Горната бърна на едното се вдигна и оголи зъбите му в нещо като отегчено ръмжене, сякаш казваше: Виждаш ли ги тия сатъри тук?

Виждала съм и по-страшни, искаше й се да му каже. Мамка му, направо й се щеше и тя да се озъби насреща, но вместо това остана на място и впери поглед в Естер. Изражението на възрастната жена - каменна апатия - беше почти нечовешко. Това не е жив човек, помисли си Зузана. Това беше алчността, приела човешки образ.

- Какво си направила?! Какви си ги свършила, Естер? Какво. Си. Направила.

Естер изпусна тежка въздишка.

- На идиотка ли се правиш?! Ти как мислиш?

- Мисля, че си социопат, който напада в гръб, ето това си мисля.

Естер само поклати глава и на мястото на апатията се мерна презрителен присмех.

- Нали не си въобразяваш, че съм го искала? Толкова ми беше хубаво досега. Не съм аз виновна, че Бримстоун е мъртъв.

- Това пък какво общо има? - възкликна Зузана.

- Хайде, стига и ти сега! Много добре знам, че не си куклата, на която приличаш. Животът е поредица от избори и само глупаците избират своите съюзници със сърцето.

- Избират съюзници?! Това да не ти е някакъв „Сървайвър“?! - Зузана взе да се дави от отвращение. Естер беше „избрала“ ангелите, защото Бримстоун е мъртъв, а тя търсеше само изгода. В този миг, осъзнавайки каква е реалната възраст на Естер, тя изведнъж получи просветление. - Бас ловя, че ти - продължи и думите й натежаха от вложеното в тях отвращение - си била колаборационист на нацистите, нали?

За нейна изненада Естер се разсмя.

- Казваш го така, сякаш е нещо лошо. Всеки човек със здрав разум би избрал да живее. Знаеш ли кое е най-голямата глупост? Да умреш за някакво убеждение. Само помисли къде се намираме. Рим! Спомни си християните, които тук са били хвърляни за храна на лъвовете, защото отказвали да се отрекат от вярата си. Сякаш техният бог не би им опростил желанието да живеят. Щом нямаш инстинкт за самосъхранение, може би и не заслужаваш да живееш.

- Занасяш ли ме? Значи обвиняваш християните, а не римляните, така ли? А какво ще кажеш за това първо на първо да не ги бяха хвърляли на проклетите лъвове? И не си прави никакви илюзии - ти си чудовището тук.

На Естер, изглежда, изведнъж й писна.

- Време е да си ходите - каза енергично тя. - Освен това трябва да сте наясно, че след нейната кончина всички притежания на Кару отиват при най-близкия роднина. - Тънка безрадостна усмивка. - При нейната всеотдайна баба, естествено. Затова хич не си точете зъбите за банковите сметки.

След нейната кончина, след нейната кончина. Зузана отказа да проумее това. Съзнанието й отхвърляше думите.

Естер се отдалечи по коридора, а юмруците на хотелската охрана с издадени като бучки кокалчета ги заблъскаха навън.

- Може да задържите дрехите - добави Естер. - Няма нужда да ми благодарите. А, и да не си забравите зеленчука.

Зеленчука.

Говореше за Елиза. През цялото това време Елиза беше седяла тихо и кротко. И въпреки че беше изпаднала в кататония^, Естер се канеше да я изхвърли на улицата, заедно с Мик и Зузана, при това без нищичко.

След нейната кончина. Торнадото в главата на Зузана утихна, оставяйки след себе си само шепот. Какво се беше случило? Възможно ли е те да са... ?

Млък.

- Нека взема поне багажа ни - помоли Мик, толкова спокойно и благоразумно, че Зузана за малко не кипна. Как смее да се държи спокойно и благоразумно?!

- Аз ви дадох шанс - отвърна Естер, - но вместо това вие предпочетохте да ми се нахвърлите с обиди. Както казах и преди малко, животът е въпрос на избор.

- Тогава ми разрешете да си прибера цигулката - замоли Мик. - Друго нищо не ни остана и няма как да се приберем у дома. Така поне ще мога да свиря на някой площад, докато съберем пари за влака.

Представата как просят по улиците, изглежда, допадна на чувството за класова справедливост на Естер, да не говорим за позора и унижението.

- Хубаво.

Тя махна с ръка и Мик бързо пое назад по коридора. Когато се върна, прегръщаше калъфа на цигулката като пеленаче, а не го носеше за дръжката.

- Благодаря - каза, сякаш Естер му беше оказала някаква голяма милост.

Зузана го изгледа гневно. Чавка ли му беше изпила ума?!

- Вземи Елиза - каза й той и тя го послуша, а Елиза тръгна след нея като сомнамбул.

Зузана спря за кратко само веднъж, колкото да се изправи лице в лице с Естер, която ги

наблюдаваше от другия край на салона в кралския апартамент.

- Казвала съм го и друг път, но винаги е било на шега. - Сега обаче изобщо не се шегуваше. Никога досега не се беше случвало да е толкова сериозна. - Ще ти го върна тъпкано. Обещавам.

Естер се разсмя.