Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Освен те двамата с „Тиаго“ само Исса и „Тен“ - всъщност Хаксая, не толкова свиреп воин, но същата буйна глава като истинската Тен - бяха посветени в тайната. Е, сега вече и Зузана и Мик.

- Какво ти става? - попита я недоумяващо Зузана щом оставиха Акива и Тиаго да преговарят. - Да не си се сдушила с Белия вълк?

- Нали ти е известно какво в случая означава „сдушила“? - уклончиво отвърна Кару. - Все едно да сипеш кръв във водата, за да привлечеш акулите.

- Вярно, използвах „сдушила“, но тая дума има и метафорично значение. Какво ти е направил? Добре ли си?

- Сега - да - отвърна Кару и макар да се почувства облекчена, задето може да осветли приятелите си по въпроса за „сдушаването“, не u достави никакво удоволствие, докато им разказваше истината за Зири. Те двамата се разплакаха, което сякаш отприщи и нейните сълзи и така окончателно затвърди увереността на всички присъстващи в своята слабост.

Тя това можеше някак да го преглътне, но, богове и звезден прах, Акива беше съвсем различно нещо. Мигар и него трябваше да убеди, че се е „сдушила“ с Белия вълк? Какво друго u оставаше? Сега химерите не я изпускаха от очи. Погледите на някои бяха просто любопитни -дали тя все още го обича? - но други я гледаха с подозрение, бяха готови да я заклеймят и виждаха заговорнически искри във всеки неин поглед. Не можеше да им направи такава услуга; ето защо в казбата трябваше да стои далече от Акива и Лираз и дори да не ги поглежда, докато лети в противоположния фланг на малкото им формирование.

Тиаго яздеше начело на войнството, възседнал воина Утем. Утем беше от вида виспенг, химери с тяло между кон и дракон, дълъг и змиевиден. Той беше най-едър и страховит сред химерите, а на гърба му Тиаго изглеждаше царствено като същински принц.

Редом с Кару Исса яздеше воина дашнаг Руа, а точно в средата на множеството, нелепи като врабчета, кацнали върху гърба на граблива птица, бяха Зузана и Мик.

Зузана беше с Вирко, а Мик - с Емилион, и двамата ококорени и здраво вкопчени в кожените ремъци, едва удържайки се върху могъщите тела на химерите, които се виеха под тях, порейки въздуха. Рогата на Вирко, извити като на овен, напомняха на Кару за Бримстоун. Тялото му беше на котка, но огромно: набъбнали котешки мускули, същински лъв на стероиден режим, а от горната част на дебелия му врат стърчеше грива от шипове, от които Зузана се предпазваше с дебело вълнено одеяло; то, според думите u, миришело на немити крака. „Излиза, че имам две възможности - да търпя тая воня през цялото пътуване, или шиповете му да ми извадят очите. Страхотно, няма що!“

- Нарочно го правиш! - изрева тя на Вирко, когато той рязко изви наляво, при което Зузана с обезумял поглед се изхлузи от импровизираното си седло; той направи още по-рязък завой в обратната посока и я закрепи на гърба си.

Вирко се смееше, но на Зузана никак не u беше до смях. Изви сърдито врат да погледне Кару.

- Имам нужда от нов кон - изкрещя. - Този се мисли за много остроумен!

- Ще трябва да го изтърпиш - провикна се в отговор Кару. Приближи, летейки до тях, като при това u се наложи да заобиколи два претоварени грифона. Самата тя също се беше нагърбила с тежък денк и дълъг наниз закачени една за друга кадилници, в които се съхраняваха десетки души. Той дрънчеше при всяко нейно движение, а тя никога не се беше чувствала така лишена от грациозност. - Той е доброволец.

Всъщност ако Зузана не беше толкова лекичка, групата им нямаше да стигне далече с тези хора на гръб. Вирко я носеше заедно с целия товар, който му се полагаше; колкото до Емилион -двама-трима воини безмълвно поеха част от неговия багаж, за да може да се справи с Мик, който, без да е много едър, за разлика от Зузе не беше и лек като перце. Пък и дума не можеше да става да се раздели с цигулката си. По всичко личеше, че приятелите на Кару спечелиха

искрената привързаност на групата химери, което не можеше да се каже за нея самата.

Е, не съвсем. Защото го имаше Зири. Дори вече да не изглеждаше като Зири, той пак си беше Зири, а Кару знаеше...

Тя знаеше, че той е влюбен в нея.

- Защо в тая компания си нямате и Пегас^? - попита Зузана пребледняла, щом зърна отдалечаващата се земя. - Един хубав и добре обучен хвърковат кон, който има мека и пухкава грива, а не шипове; с него сигурно ще е като да се носиш по облаците.

- Защото няма по-ужасяващо нещо за врага от един Пегас - вметна Мик.

- Ей, животът е нещо повече от това да плашиш врага - отбеляза Зузана. - Като например да не се хвърляш от хиляда стъпки височина право към смъртта - ааа! - изписка тя, щом Вирко внезапно се гмурна във въздуха, за да мине под ковача Ейгър, който едва крепеше денка с оръжия. Кару повдигна единия край на денка, за да го облекчи, и двамата бавно се издигнаха отново нагоре, а Вирко се стрелна напред.

- По-добре бъди мил с нея! - провикна се на химерски след него Кару. - Иначе ще те направя на Пегас при следващото ти прераждане!

- Не! - изрева в отговор той. - Само това не!

Той веднага уравновеси полета си, а Кару отново преживя един от онези мимолетни мигове, в които животът все още можеше да я изненадва. Замисли се какви бяха доскоро двете със Зузе, при това не толкова отдавна, само преди няколко месеца - пред триножниците в часовете по рисуване от натура, или пък качили крака върху масите ковчези в „Отровната магерница“. По онова време Мик все още беше само „цигуларчето“, просто любовна забежка, а ето го сега - лети заедно с тях към един непознат свят, докато Кару заплашва да накаже някакво чудовище за лошо поведение при следващото му прераждане!