Сънища за богове и чудовища

Оглавление

129

По-късно това щеше да се промени.

О, звездни богове, как само щеше да се промени.

Само маговете знаеха какво точно търсят, но не казваха на никого. Те пресяваха и този избор беше пълна загадка, но от ден на ден кандидатите ставаха все по-малко - надежда, гордост и мечти, пратени обратно, откъдето са дошли, лишени от слава - и малцина продължаваха напред. Ден след ден се въздигаха все повече, докато други се проваляха, а накрая останаха само дванадесет пред събраните маговете и маговете най-сетне се усмихнаха.

В този ден дванайсетте казаха сбогом на живота, който познаваха досега, и станаха Феери, само и единствено. Разделиха ги на две по шестима, две групи за две различни пътувания. После постъпиха на обучение, за да са готови за онова, което ги чака, а след обучението вече не бяха същите, каквито пристигнаха. С тях... бяха сторили нещо. Променили бяха тяхната анима -тяхното нетелесно аз, тяхната истинска и цялостна същност, на която телата са само икони, окачени в пространството. Маговете изискваха все повече и дълбаеха все по-навътре и от Феерите сътвориха нещо съвсем ново. Така и трябваше, за да са годни за мисията, която също беше съвсем нова, но в същото време и грандиозна.

Феерите бяха избрани да станат първопроходците, носителите на светлината сред своите народи; предстоеше им да пребродят всички слоеве на Континуума, който представляваше великото Цяло. Маг-регентът в Колегията по космология им го обясни така:

„Вселените лежат една върху друга като страниците на някоя книга. Но в Континуума всяка страница е незавършена и книгата няма край.“ Ще рече, че всяка „страница“ продължава безкрай в равнината на своето съществуване. Никой не може да се надява да стигне някога края на вселената. Те не хранеха такива надежди. Първопроходецът щеше да лети вечно през равнината, без да се натъкне на нещо, което да му препречи пътя. Да, там щеше да има планети и звезди, светове и вакуум до безкрай и безкрайна поредица, но без каквито и да било граници. Нищо, което да се прекоси.

Важното беше да се премине. Не по протежение на равнината, а навътре в нея. Също като писецът на перодръжка, който пробива горния лист и оставя следа върху този под него. Маговете знаеха как може да стане това благодарение на хилядолетни проучвания; такава щеше да е работата на Феерите: да пробият горния слой и да оставят своята следа и следата от расата си върху всеки нов свят, в който попаднат.

Първата Шесторка в една посока, втората - в противоположната. От тук нататък разстоянието между тях само щеше да се увеличава - докато не достигне най-великата дистанция, нищо по-малко от това, в сравнение с всяко друго разстояние между членовете на тяхната или на друга раса. Това щеше да се превърне в кулминация на завоеванията на един много, много стар свят: да се състави пълна карта на великото Цяло и Континуума да се съшие в едно с помощта на тяхната светлина. За да се отворят вратите и да се премине, и да се върви от вселена към вселена към вселена. За да бъдат опознати тези вселени и чрез това познание по някакъв начин те да бъдат присвоени.

Членовете на всяка Шесторка гцяха да бъдат всичко един за друг - спътници и семейство, бранители и приятели, любовници също. В добавка към основната мисия им беше вменено да създадат и потомци на своето познание. Подбрани бяха по трима, три жени и трима мъже, и така маговете формулираха задачата им: не да народят „деца“, а да създадат „потомци на своето познание“.

Те трябваше да положат началото на ново племе, на нещо повече от онова, което бяха техните народи досега. Елизаел и Разгут бяха в една и съща Шесторка, заедно с Яот и Двира, Клеос и Ариет, и посоката им беше указана. Още една нощ на сияйна светлина, за да привлекат погледите на звездните богове върху себе си. За прослава на всички серафими им беше възложено това велико дело; полет на криле, който никога нямаше да бъде забравен; заминаване, славата на което щеше да се носи през времето, а после един ден, така невъобразим, толкова далечен напред в бъдещето, те или пък техните потомци гцяха да се завърнат у дома. В Мелиз.

Мелиз, първият и последният, вечният. Родният свят на серафимите.

Те гцяха да бъдат помнени за вечни времена. Почитани. Героите на своя народ, отварящите

врати, светлината в мрака. Всичко щеше да е само слава.

О, проклятие. О, страдание. Смях, който разяжда като остри челюсти. Не това се случи. Не и не и не и не за вечни времена.

Случи се Потопът.

Това беше сън, ясно и просто и ужасяващо.

Наблюдавай небето.

Ще се случили?

Не е възможно. Не бива.

Но стана.

Не всеки пласт от Континуума беше предопределен да бъде отгърнат и не всеки от световете в това безкрайно наслояване приемаше гостоприемно светлината, както разбраха Феерите за тяхно огромно отчаяние.

Там имаше неописуем мрак и чудовища, огромни като светове, които се носеха из него.

И те ги пуснаха да влязат. Те - Разгут и Елизаел, Яот и Двира, Клеос и Ариет. Без да са го искали. Не стана по тяхна вина.

Освен дето, естествено, беше точно по тяхна вина. Те отвориха портала. Най-далечният от всички.

Но как биха могли да знаят?

Стелианите ги предупреждаваха.

Но откъде да знаят, че трябва да слушат стелианите? Нали бяха заслепени от това, че са избрани, о, слава.

О, страдание.

Пък и колко други портали отвориха преди това? И колко светове „съшиха заедно чрез своята светлина“? Колко много незащитени портали отвориха пред зверовете, след което им обръщаха гръб и си тръгваха, отново и отново. В паническото си и отчаяно връщане към Мелиз запечатаха порталите. Запечатваха всеки портал, през който преминаваха, а после се обръщаха и виждаха как зверовете отново го разпарят и прииждат на талази. Не успяха да ги удържат. Не ги бяха обучили как да го правят и така, свят подир свят, страница по страница от тази книга, която беше великото Цяло: мрак. Унищожение.