Сънища за богове и чудовища

Оглавление

131

- Онова преди не бях аз - каза и това беше главозамайването. Вината от съня не беше, никога не е била и нямаше да бъде нейна.

Но Потопът беше истински. Сега тя го осъзнаваше с пълна сила и това беше опустошението.

Ръцете й се вдигнаха към главата, обхванаха я и формата под пръстите й беше позната - това съм аз, Елиза, - но вътре в нея се съдържаха необятни нови селения.

Младият мъж и момичето я наблюдаваха със свъсени вежди, вероятно питайки се дали сега не е по-луда и отпреди. Но не беше. Знаеше го със сигурност. Мозъкът й, тялото й, нейните криле действаха в съвършен синхрон като при чудесата на природата. Двойната спирала. Галактиката. Пчелната пита. Творения толкова невероятни и свръхестествени, че те навеждат на мисълта дали Сътворението не е притежавало воля и необятен интелект.

Не, не е.

Не това разбра тя. И едва ли някой би могъл. Но... тя знаеше източника.

На всичко.

Това беше почти като ония неща, известни и отдавна погребани, но сега те бяха част от нея, подредени и преплетени, и всичко беше толкова красиво, че й се прииска да го обожестви и да се преклони пред него, макар да знаеше, че то не притежава съзнание. Все едно да обожестви вятъра. Сега виждаше, че магията и науката са двете страни на една и съща лъскава монета.

И тя виждаше самото Време, разгънато пред нея, разсукано като нишка на ДНК. Познаваемо. Може би даже управляемо.

Съзнанието й вибрираше в подстъпите на тази нова необятност. Тя е спасена, беше си помислила само преди миг. Сега разбираше, че е нещо много повече от спасена. Толкова много повече от спасена.

- Е - проговори тя, опитвайки да не се разплаче, взряна в своите спасители с цялата топлина, на която беше способна, - кои сте вие, хора?

Кару следваше Акива при оттеглянето им от папския дворец и двамата бяха невидими, така че когато го налетя, доста се сконфузи. Но това трая само в първите мигове на изненада.

Даже не го направи умишлено. Така де, не че стана съвсем случайно. Добре поне, че не се сблъскаха челно един в друг. Просто тялото й не се допита първо до ума.

Усещаше къде се намира той по излъчваната топлина и движението на въздушните струи и щеше да го следва до купола на „Св. Петър“. Четиримата гцяха да наблюдават невидими от там преселението на Яил и неговата армия доминионци и да ги последват чак до Узбекистан, а после и в Ерец.

Но част от Кару все още едва се крепеше върху острието на онзи хвърлен кинжал и чуваше писъка, в който за малко не се превърна. Нямаше как да види Акива, за да се увери, че е добре, затова дъх не можеше да си поеме. Все още нямаха повод да триумфират, освен че оживяха, но това беше единственото, което я вълнуваше в момента и което я накара да го настигне. Намираха се точно над площада, а колонадите на Микеланджело се извиваха под тях като протегнати ръце.

Кару посегна към мястото, където би трябвало да се намира рамото на Акива, но вместо това хвана крилото. Дъжд от искри, той се обърна сепнат от докосването, тя връхлетя върху него и това беше.

Сблъсък на магнити, светкавично притегляне.

Ръцете й намериха лицето му, устните ги последваха. Непохватно обсипа с благодарствени целувки невидимите му черти. Чувстваше се смазана и целуваше където й попадне - челото, скулите, основата на носа - и в своето абсолютно облекчение едва осъзнаваше усещането за неговата кожа, допряна в нейната: жегата и плътта на Акива - най-накрая - до устните й.

Притисна длан о сърцето му, за да се увери, че онова в двореца не е било илюзия; че той е наистина цял и невредим и така беше; тогава дланта й, напълно удовлетворена, се присъедини към другата, за да се прокраднат двете към мястото, където би трябвало да се срещат шията и челюстта, за да обгърнат лицето му и да налучкат къде са устните.

Но той не изчака тя да ги открие.

Само с един замах на крилете се стрелна във въздуха така устремно, че тя се сля с него много по-пълно, отколкото като се прегръщаха под душа, и този път лицето й не беше притиснато о гърдите му, нито пък краката й се бяха враснали в пода.

Краката й се преплетоха с неговите. Тя прокара длани по шията му, зарови пръсти в косата му и задържа главата му, докато се носеше в спирала нагоре заедно с него.

Най-сетне. Най-сетне се целунаха.

Устата на Акива беше жадна и сладка, и сочна, и бавна, и жарка, а целувката беше дълга и проникваща - всичко друго, но не и несвършвагца. Такава не беше. Целувката продължава, докато не започне следващата и после пак и пак отново.

Целувките отстъпваха ред на други целувки и в този притворил очи, всепоглъгцащ свят на тяхната прегръдка Кару имаше чувството, че всяка следваща целувка съдържа в себе си предишната. Това беше като някаква халюцинация: целувка в целувката в целувката, отивайки все по-надълбоко и по-надълбоко, ставайки все по-сладка и по-жарка и Кару можеше само да се надява, че усетът на Акива ще ги направлява, защото тя изгуби своя. Вече нямаше горе и долу; съществуваха единствено устни, бедра, ръце...

... и едва сега почувства неговата жар и плът. Гладкостта, неравността, истинността.

Целувка, докато летят невидими над площад „Св. Петър“. Звучеше като фантазия, но

усещането беше съвсем, съвсем реално.

После споделена усмивка изви устните им, а след нея дойде и смехът. Дъх не можеха да си поемат от облекчение - а и заради обикновената липса на кислород, защото на кого му беше останало време да диша? Опряха чела и върховете на носовете си и останаха така, докато всичко си дойде на мястото. Целувката, дишането им и всичко онова, което току-що бяха свършили.