Сънища за богове и чудовища

Оглавление

133

А тя дори не беше най-лошото. Така се оказа. Това беше само сол в раната на тяхното истинско наказание - изгнание.

Сигурно биха понесли дори това, продължавайки своето осакатено съществувание в новия свят-затвор, но не, къде ти. О, страдание.

Разделиха ги. Те бяха четирима и по някаква зла орис или лош късмет имаше четири портала - завлякоха ги един по един в четирите краища на Ерец и ги захвърлиха оттатък. Сами. Безкрили. Със смазани крака. Запокитиха ги в другия свят, четири прекършени създания, за да се провалят от небесата и да се разбият о непознатата земя, при това не заедно, а разделени.

Разгут отведоха към Брега на зверовете в един прекрасен ден, а водата беше зелена и по небето не се мяркаше нито едно облаче. Прекрасен ден за изтезание и те го завлякоха за ръцете до този продран прорез, чиито краища плющяха на вятъра, хвърлиха го през него и той пропадна.

И пропадаше. И пропадаше.

Но не умря заради онова, което беше: най-напред го доказаха изпитанията преди онзи отдавнашен ден на слава, а после маговете го доусъвършенстваха. Той беше един от Феерите, силен отвъд всяка друга сила, твърде силен, за да загине при едно пропадане, така че оживя, ако това може изобщо да се нарече живот, и никога повече не откри останалите в този техен изгнанически свят, въпреки че усещаше болката им - както скръбта и вината, учетворени, -докато не започнаха да утихват. През годините почувства, когато измряха, всеки по реда си. Не как или къде, а кой точно от тях - това да; и те, които се бяха превърнали в част от него самия, му бяха отнети, най-накрая напълно безвъзвратно - Клеос, Ариет, Елизаел - отидоха си един по един и накрая той остана съвсем сам. Превърна се в нещо дребно, реещо се из великата пустош. Живееше с някаква пукнатина в съзнанието, през хилядите години на изгнание.

И, о, проклятие. О, страдание. Все още беше жив.

Естер Ван де Флут може и да беше загубила - временно - власт над желанията, но парите и влиянието й си оставаха непокътнати и тя не остана да лежи отчаяна много дълго върху пода на банята. Развъртя телефони, влезе в интернет да открие снимки на мерзавците - толкова я бяха улеснили тия недорасли идиоти без никакво чувство за лична неприкосновеност, - после ги препрати по имейла, но не на полицията, която тия дни и без това си имаше достатъчно работа да не позволи на ада да се отвори, а на частна агенция, където добре познаваха нейната репутация, за да бъдат едновременно поласкани и смаяни, че се обръща точно към тях.

- Те са в Рим - каза. - Открийте ги. Заплащането ще стане на два транша. Първо - един милион евро. Предполагам, това ви удовлетворява? - Естествено, че ги удовлетворяваше, увериха я, но от тази скверна сума се почувстваха не повече, а по-малко поласкани, защото предчувстваха какво ще последва. - Второ - продължи Естер, - успеете ли, няма да ви унищожа.

С тези думи тя приключи разговора. Чакането беше за войнишките съпруги, тя го ненавиждаше. Пътешественик и Матусал гледаха да не й се пречкат в краката, озадачени и клети. Завесите бяха все така дръпнати настрани - не защото Естер я беше грижа за небето, а защото просто нямаше кой да ги спусне. Тя мина покрай прозореца, но не обърна глава навън. Усещаше как цялата кипи от злоба. Ограбили я бяха, поругали. Нямаше никакъв вкус към иронията, също както и към десертите. Изпитваше единствено разтърсваща, заслепяваща, отмъстителна ярост.

Един господ знае колко пъти мина напред-назад пред прозореца, докато най-накрая забеляза промяната в небето и вечерта й от лоша стана много, о, много по-лоша.

Ангелите се възнасяха.

Из улиците долу се понесоха викове. Естер отвори френския прозорец и изхвръкна на балкона. „Не.“ Усети как гласът й извира направо от вътрешностите, подобен на стон, и се надига все по-нагоре и по-нагоре, разплитайки се на отделни нишки, стон след стон, всеки съдържащ една и съща простичка дума - „Не. Не. Не.“ - които се късаха от нея като живо месо и изскачаха навън.

Ангелите си заминаваха?!

Ами тя? Ами тяхната сделка? Нали им даде Кару и им обеща дори още повече - всичко, от което се нуждаят, за да завладеят света отвъд завесата на това небе. Оръжия, муниции, технологии, даже жива сила. И какво толкова поиска в отплата?

Не много. Само права върху минодобива. По цял свят. В целия този още неразвит и неразработен свят, в който обаче имаше роби и армия, която да пази интересите й. Естер се беше погрижила да отстрани конкуренцията, така че нито една от останалите оферти да не стигне до ангелите и нито един подкуп на съперниците й да не надхвърли по щедрост нейните. Това беше единственият и най-велик удар в историята на преговорите на всички времена. Или поне доскоро беше така, защото сега Естер Ван де Флут наблюдаваше, тресяща се и лишена от дар слово, как крилете на ангелите ги отнасят надалече.

- Не беше кой знае какво - небрежно подметна Кару. - Просто ги убедихме да се върнат у дома.

Защото, изглежда, бяха успели.

Заминаха си и небето отново беше чисто. Естер превключваше трескаво телевизионните канали и наблюдаваше заедно с целия останал свят през обективите на монтирани върху хеликоптерите камери как „небесното войнство“ се връща по обратния път към Узбекистан, откъдето беше долетяло преди три дни.

„Посетителите, изглежда, напускат“, обявиха някои по-трезвомислещи учени глави, макар че през последните дни трезвомислегците определено да бяха малцинство. „Изоставят ни!“, беше по-често срещаният рефрен. Този обрат в събитията направо плачеше за порицание. При появата на първите ангели в небето тълпите около Ватикана зарязаха молебените и започнаха да крещят и да ги приветстват в екстаз. Но когато летящите фаланги се прегрупираха и взеха да се отдалечават, приветствията прераснаха във вопли и наченаха жалейните ридания.