Сънища за богове и чудовища

Оглавление

140

Кару се поколеба. Мъчеше я един въпрос, който отчаяно искаше да зададе, но се бореше с желанието.

- Не го видях как загина - проговори Лираз. После стисна връхчето от рог в юмрука си и го притисна силно към гърдите.

Кару не наруши последвалото мълчание, оставайки напълно неподвижна, загцото усещаше, че то наближава: онова, което толкова копнееше да разбере.

- Като се върнах от портала, навсякъде цареше хаос. Забелязах го още от пръв поглед, но нямаше как да стигна до него, а когато погледнах отново, вече беше изчезнал. След... - Изглежда се затрудни, после хвърли бегъл поглед към Кару и добави простичко: - Не зная как се случи. Как изобщо победихме. Няма обяснение за това. Видях как войниците просто се провалят от горе, без да има стрели или да са ранени, без да има някой наблизо, който да го причини. Останалите се разбягаха. Май повечето се разбягаха, а не паднаха в битката. Всъщност не зная. -Тя тръсна глава, сякаш искаше да й се проясни.

Кару вече беше чула почти същата история, първо от Елион, докато докладваше на Акива, а после и от Болейрос. Мистериозна - и невъзможна - победа. Какво ли можеше да означава това?

- Най-накрая открих тялото му. В клисурата беше паднало. В потока. - Отново стрелна Кару с поглед, цялата като на тръни, застанала нащрек. Изглежда я чакаше да каже нещо.

Нима мислеше, че Кару ще я обвинява?

- Не е било по твоя вина - каза Кару.

Каквото и да беше чакала да чуе Лираз, явно не е било това. Тя изпухтя нетърпеливо.

- Водата - продължи после. - Дали е възможно водата... течащата вода да... ускори... изличаването?

Кару се втренчи в Лираз, докато нейните думи попиваха в съзнанието й. Изведнъж съвсем замря. Сякаш замръзна между две вдишвания. Точно това не беше посмяла да попита. Мигар тя искаше да каже...? Сега Кару съвсем ясно си припомни опустошения вид на Лираз, когато се наложи да й каже - колкото се може по-меко, предвид обстоятелствата, - че душата на брат й е загубена навеки. И че всуе е мъкнала тялото му през небесата на два свята и как, докато е бързала да го донесе при възкресите ля, неволно е позволила на душата му да отлети.

Но тя едва ли беше докарала тялото на Тиаго чак дотук по същата причина.

Погледът на Кару се стрелна към мястото, където доскоро висеше трупът, което не остана незабелязано за Лираз.

- Мигар си мислеше, че не съм си взела поука?! - попита недоумяващо ангелът.

При тези думи Кару почти дръзна отново да се надява.

- Направи ли го? - попита с изтъняло гласче.

Научи ли как се прави?

Прибра ли душата на Зири?

Мили богове и звезден прах, направи ли го?!

Лираз започна цялата да се тресе.

- Не зная - каза. - Не зная.

Гласът й се прекърши и тя изневиделица се разплака. После взе да рови под колана си и накрая с разтреперани ръце подаде нещо на Кару. Оказа се войнишката й манерка.

- Не е кадилница, но поне може да се затвори. Не носех тамян, а и нямаше как да намеря точно тогава, но реших, че ще е по-лошо, ако се забавя. Не разбрах обаче дали нещо стана. Нищо не почувствах, нито пък видях, затова се боя... Страхувам се, че вече си е отишъл. - Думите и взеха да се застъпват една друга, прекъсвани от паузи напрегнато мълчание, а в очите и надеждата и недоверието водеха неравна битка. - Аз... аз запях - прошушна. - Ако това изобщо може да е от полза. - В този момент Кару усети как сърцето й се къса на парчета. Лираз, най-свирепият воин сред извънбрачните, беше коленичила в ледения поток, за да примами с песен душата на една химера в манерката си, защото не е знаела какво друго да направи.

Пеенето не би променило нищо, но тя нямаше намерение да го каже на Лираз. Ако сега душата на Зири се намираше в тази манерка, Кару с радост би научила песента, която е пяла Лираз, и щеше да я превърне за вечни времена в част от ритуала по възкресяването, само и само жената ангел никога да не си помисли, че е постъпила като глупачка.

Пък и кой може да знае, помисли си Кару, посягайки към манерката. Кой всъщност би могъл да знае? Защото съм дяволски сигурна, че аз не зная.

Нейните ръце също се разтрепериха, докато отвинтваше капачката. Опита се да ги успокои, стискайки гърлото на металната бутилка, което трябваше да е студено от планинския въздух, но се оказа топло от досега с тялото на Лираз.

После съвсем внимателно, доколкото позволяваха треперещите й пръсти, махна капачката.

Напрегна се цялата, заслушана с всичките си сетива. Търсеща, надяваща се. То беше все едно се накланя напред и вдишва дълбоко, но без да се накланя напред и без да вдишва дълбоко. Някаква непознаваема част от нея се наведе напред, разтвори се, докосна. Какво беше казал Акива? Система от енергии, много по-богата от ума и много по-пълна от душата. Тя посегна с всичко това, каквото и да беше то, и се почувства...

... у дома.

Такова беше усещането. За нейния дом и за Зири. Който сега може би беше дом за всички тях. Тя с радост би го споделила. Можеха да се превърнат в голямо диво племе, да станат едно цяло, да се съберат всички, ангели и дяволи, в мир и любов, или пък да спорят, да се сражават в приятелски схватки, да се учат на цигулка от Мик, или пък да обучават своите деца от смесена раса да летят с криле, които не са нито съвсем кирински, нито съвсем серафимски, а нещо като пересто-прилепови огнени криле. А може да бъде като при наследяването цвета на очите: ще са или като на единия, или като на другия родител. Нима се беше размечтала за бебета?! Кару се смееше и кимаше бясно с глава; Лираз хлипаше и се смееше и двете се хвърлиха една към друга, а манерката лежеше помежду им със здраво завинтена безценна капачка и тяхното облекчение беше като споделена родина, защото със сетивата си Кару долови въздушна струя от размаха на крилете на буревестник, блуждаещите високопланински ветрове на Аделфите; красивата, жалейна и вечна песен на вятърните флейти, които изпълваха техните пещери с музика, но и още нещо: някаква нотка, която не си спомняше отпреди. То беше огън, държан в шепи, и тя се досещаше какво може да значи това.