Сънища за богове и чудовища

Оглавление

142

Има ли нещо по-вълшебно от един скучен ден?

- Скучно хубава - уточни тя. - И никакви войни, които да й прндадат пикантен привкус. Никакви нашествия и поробвания, само ремонти и ново строителство.

- Че как това може да е скучно? - попита Акива развеселен.

- Ето как - отвърна Кару, прочисти си гърлото и подхвана, както си представяше, с деловия тон на историята. - Единадесети януари. Годината на... нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град. Още няма окончателно решение колко висока да е бъдещата часовникова кула. Градският съвет се събира, спори... - Тя направи пауза за подсилване на напрежението, въртейки яростно очи. - ... и бързо изглажда всички противоречия. Часовниковата кула е надлежно построена. Зеленчуците растат и биват изядени. Населението се наслаждава на множество залези.

Акива се разсмя.

- Това - каза - е съвсем преднамерена липса на въображение. Обзалагам се, че в този твой измислен град се случват какви ли не интересни неща.

- Добре тогава, ти продължи.

- Хубаво. - Той помълча замислен. После заговори, наподобявайки тона на Кару. -Единадесети януари. Годината на нийк-нийк. Гарнизонът при Кейп Армазин е разрушен, за да се използва като дърва за огрев от населението. На това място предстои да бъде издигнат нов град -първият с обитатели от различни раси в историята на Ерец. Химери и серафими живеят едни до други като равни. Някои от тях дори... - Той млъкна насред думата, а когато продължи, вече говореше със своя естествен глас, даже по-нежно и разчувствано от обикновено. - Някои от тях дори живеят заедно.

Живеят заедно. Дали не искаше да каже...?

Да. Точно това искаше да каже. Гледаше Кару право в очите, настоятелно и топло. Тя също си го беше представяла, или поне беше опитвала да си го представи. Живеят заедно. И в съзнанието й то винаги беше съпроводено от безсловесната златиста нереалност на съня.

- Някои - продължи той - се завиват с обща завивка и вдишват аромата на другия в съня си. Сънуват един отдавна изгубен храм в реквиемната горичка и желанията, произнесени там, които... се превръщат в реалност.

Тя помнеше горичката при храма - всяка нощ там, всеки миг, всяко желание. Още усещаше как я притегля той - като прилив. Жаркото му тяло. Тежестта му. Но тези спомени не принадлежаха на това й тяло. Пламна цялата, но не отклони поглед.

- На някои - каза той съвсем тихо - няма да им се наложи още дълго да чакат.

Тя преглътна мъчително, опитвайки да върне гласа си.

- Прав си - проговори най-накрая, почти шепнешком. - Това никак не е скучно.

Няма още дълго да чакат. Обаче „не дълго“ пак си беше дълго, макар и сравнително поносимо в по-голямата си част.

Кое беше непоносимо: двете нощи, които прекараха в лагера на доминионците; Елион, Ормерод и останалите от тяхната шайка, включително кентавърът бик Болейрос, заел мястото на Тиаго, ги занимаваха с всякакви планове и кроежи чак до зори, затова Кару, решила по-рано да завлече под някакъв предлог Акива в една от свободните войнишки палатки, така и не успя да изпълни замисъла си.

Поносимо: третата сутрин, когато - най-накрая - напуснаха, защото тръгнаха заедно.

Но и това не мина съвсем гладко. Ормерод настояваше, че Акива ще е по-нужен в столицата - нали градът тепърва трябваше да бъде въведен, деликатно или не чак толкова, в тази нова пост-имперска ера. Акива отвърна, че всичко би минало много по-добре и без истерията, която присъствието му гцяло да предизвика.

- Освен това - допълни той, - имам по-важно задължение.

Тъй като при тези думи чертите му внезапно омекнаха и той погледна Кару, естеството на това „задължение“ можеше лесно да се отгатне.

- Това със сигурност може да почака - възпротиви се Ормерод, невярващ на ушите си.

Кару пламна цялата, досещайки се какво си мислят всички - освен това имаха право да си

го мислят. Ще дойде ли изобщо време за торта? Това, че целуна Акива, не направи очакването по-леко, напротив - още повече възбуди апетита й. Но не за такова задължение говореше Акива. „Нека ти помогна - помоли я той в пещерите, когато Кару му призна каква работа я чака. - Само това искам - да съм до теб, да ти помагам. Ако това продължи вечно, още по-добре, стига да остана завинаги с теб.“

Тогава това им се виждаше толкова далечно, но ето ги сега. Работа за вършене, десятък болка за плащане и торта накрая.

И нека да е колкото се може по-голяма, помоли се мислено тя. Какво, не си ли я бяха заслужили?!

Накрая Лираз реши въпроса, като заяви, че в тези размирни времена химерите и без това се нуждаят от ескорт серафими, защото са още много далече от постигането на трудния мир, а мисията им е съдбоносна. Говореше тихо и равно като по време на военния съвет, ефектът беше същият: щом заговореше Лираз, истината излизаше наяве.

Това е някаква нейна особена сила, мислеше си Кару, докато я гледаше с все по-нарастващо уважение, която жената ангел все още не познава в себе си. А сега, когато тази сила беше на нейна страна, не враг, беше къде-къде по-добре.

Но не само влиянието на Лираз си каза думата; щом серафимите разбраха за каква съдбоносна мисия всъщност става дума, взеха да се надпреварват за доброволци.

Докато оглеждаше лицата им едно по едно, Кару усети нов прилив на надежда за бъдещето на Ерец. И също като преди, когато Лираз й призна как с песен е примамвала душата на Зири в манерката, сърцето й сякаш се пръсна на парчета.

Всеки от извънбрачните в ескорта беше се включил като доброволец, за да отиде в Лораменди и да помага при изравянето на душите.