Сънища за богове и чудовища

Оглавление

144

Ти едва ли би искала да се държиш като варварка, сякаш чу гласа на Хазаел тя в неговия ленив и присмехулен ритъм. Така ще разгониш всичките си ухажори.

Единствен той дръзваше да отваря дума за това. Лираз никога не беше поглеждала мъж -или жена - по... този начин. Ако знаеше, че дори самата мисъл я ужасява, сигурно нямаше да си позволи да се шегува. Защото все гледаше да подчертае нейната сила.

„Ако някой реши да се опълчи на сестра ми - беше заявил веднъж, целият накокошинен, -ще си има работа с... моята сестра.“ А после се беше скрил престорено уплашен зад гърба й.

Хаз. Как ли щеше да я окуражи сега, когато чезнеше по... по въздуха в манерката. Това ли беше чувството, когато чезнеш по някого? Дълги години тя беше свидетел на братовите си страсти - колко бяха различни те двамата! Хаз приличаше на живак, непостоянен и готов да превърне всичко в шега. На извънбрачните бяха забранени насладите на плътта, но това никога не го беше спирало. За него влюбването беше нещо като хоби, приключването на любовните афери - също. Лираз допускаше, че се държи така, защото никога не е обичал истински.

Акива обаче... При него се случи само веднъж, и то беше завинаги.

Притихналият, страдащ Акива. Лираз си помисли, че никога не го беше чувствала толкова близък, колкото в този момент. Даваше си сметка, че това е не защото той се е променил, а защото тя вече не е същата. Странно беше всичко това. Целият този копнеж и страхът, който вървеше неизменно с него. Трябваше да го мрази. И част от нея наистина го мразеше. Чувствата са глупост, продължаваше да настоява някакъв глас в нея, но той постепенно заглъхваше. А другият, който го заглушаваше, едва можеше да познае като свой.

Аз желая, казваше той и сякаш идваше някъде от най-дълбокото в нея, където сигурно още много други неща търпеливо очакваха да бъдат открити. Едно от тях беше истински, искрен смях. Такъв като на Хаз: скоклив, непринуден, отпускащ волен. Другото беше докосване, макар че само при мисълта за такова нещо сърцето й започваше да препуска бясно.

Знаеше какво би казал Хаз. Той би й метнал самодоволен поглед и би казал: „Ето, виждаш ли? Има и много по-добър начин кръвта ти да кипне, вместо да се хвърляш в битка.“ А после щеше да добави - сигурна беше в това, защото непрекъснато го повтаряше: „И, моля те, разплети си косата. Боли ме само като те гледам. Какво толкова си прегрешила, че да заслужиш подобно наказание?“

Лираз тихичко се изкиска като си го представи; даже малко си поплака, толкова й липсваше, но никой не забеляза, а сълзите й замръзнаха още преди планините, защото вече се бяха издигнали нависоко в Аделфите. Хвърли бегъл поглед към Кару, колкото да мерне пак сребристото просветване на хълбока й, където беше окачена манерката.

Кога ли, зачуди се тя.

А след това: ами после?

През цялото пътуване Акива се чувстваше като разкъсан на две.

От една страна, беше споменът как целува Кару; споменът за всичко онова, което й каза, и за всичко друго, което си мислеше, но не успя да й каже, а то беше много повече; споменът за всеки трепет, щом опишеше с поглед тялото й по време на полет; болката в пръстите, които копнееха да повторят пътя на очите... Тя беше единственото, за което можеше да мисли сега. Предстоеше им да пренощуват в Киринските пещери, за да си починат от пътя, и той беше сигурен, че това няма да е поредната нощ в която ще бъдат разделени. Поне на това трябваше да се сложи край и при тази мисъл нещо в него започваше да бълбука, някакво огромно напрежение стягаше гърдите му: в тях се надигаха радост и жажда и някакъв вик, безсловесен стон на удоволствие, готов да изхвръкне от него и да закънти.

Желанието му беше най-после да кацне при входа на пещерите, набързо да поздрави всички ония, които ги очакват там, да хвърли товара си върху извезания с лед под и да го остави да лежи там. А после да сграбчи ръката на Кару и да я дръпне тичешком след себе си. Навътре в пещерите, навътре и все по-навътре, да я отведе, да я задържи в прегръдките си, да се смее, опрял лице о шията й, все още невярващ че тя най-накрая е негова; че светът най-накрая е техен и това беше всичко, което желаеше.

Или по-скоро беше всичко, което искаше да желае.

Но нещо друго беше нахлуло без покана в съзнанието му. Разполагаше се там от известно време. За последно го усети, докато слушаше рапортите за победата в Аделфийските планини и забеляза смътното недоумение по лицата на тези, които разказваха за нея. Всичко станало като насън и те го вярваха само защото наистина се беше случило. По същия начин бяха приели и онова, което стана в пещерите при първата среща на двете вражески войски: как стояха окървавени едни срещу други, готови да убиват и да умрат, но нищо не се случи.

Но тогава недоловимото присъствие вече се беше настанило в съзнанието му. Още при битката в Аделфите, когато беше потърсил сиритхар, а вместо това в главата му прокънтя гръмотевица. И преди това, когато усети нечие присъствие в пещерите, или поне така си мислеше. И още по-рано, когато за първи път постигна истинска сиритхар - мощта, за която разумът му нямаше обяснение и която след отминаването си го накара да се почувства като дребна и незначителна отломка, отвяна от някоя катастрофична сила. Наводнение или ураган. Той не беше способен да контролира тази мощ. Някак, необяснимо как, успя да я призове, но то изобщо не беше същото.

Говореше на Кару за „система от енергии“ и това вече беше нещо истинско - място, в което можеше да се ориентира дори със затворени очи още от най-ранния си досег с магията. Чувстваше простора в себе си, неговата безграничност и това го правеше смирен... но то не беше същото.