Сънища за богове и чудовища

Оглавление

164

- Може такава да ти е орисията, кой знае - каза Кару, поемайки чая. Някак беше подразбрала, че Карнасиал е имал нещо общо с царицата, но вече всичко е приключило; подозираше, че заради това се присъедини към тях като доброволец в Лораменди, вместо да се върне на Далечните острови с останалите. - Или е нещо като скол - продължи. Това беше високопланинско растение, чиято вонлива смола използваха за факлите в пещерите. - Расте само в трудни условия. - Никога няма да намериш скол в някоя обляна от слънце ливада, а само по голите чукари, покрити със скреж. Може би любовта, която ти разбива сърцето, е от същата порода и вирее единствено във враждебна среда.

Карнасиал поклати глава. Всъщност той не приличаше чак толкова на Акива, но тук постоянно го бъркаха с него, защото беше единственият стелианин в този край на света.

- Знаеш ли, че и той направи така - каза Карнасиал. - Първия път, когато го видяхме. Дошли бяхме да го убием. И гцяхме да приключим всичко още там, ако не се беше разбрало кой е всъщност. Скараб издаде някакъв звук, а той се обърна и се втренчи право в мястото, където тя стоеше невидима. Усмихваше се така, сякаш самата радост го е огряла в мрака. - Той помълча. -Защото мислеше, че си ти.

Ръката на Кару, с която държеше чая, взе да се тресе. Тя я подпря с другата, но и това не помогна особено.

- Кога се върнахте? - попита тя, за да смени темата. Той беше ходил до Астре като представител на стелианския двор. Лираз и Зири също пътуваха с него, за да се срещнат с Елион и Болейрос и да обсъдят плановете за настъпващата зима.

- Снощи - отвърна Карнасиал. - Някои от вашите също се върнаха с нас. Иксандер е бесен, защото според него изпуснал шанса да стане бог.

Бог. Звезден бог.

След мисленото послание на Близа непрекъснато обсъждаха какво ли може да означава това и в повечето случаи бяха на едно мнение, че няма разумно обяснение как така ще станат „богове“. Въпреки това ги свързваше необикновено единство и чувство за тържествена отговорност, приемайки новата си съдба. Щяха да станат част от осъществяването на един мит. Доскоро това беше легенда само на серафимите, но сега стана обща за всички. Вече нямаше значение дали са смъртни, или безсмъртни. Назряваше война, чийто епичен размах караше коленете им да се вдървяват и замъгляваше умовете им, защото те бяха сияйните воини, на които е съдено да прогонят мрака.

- Имам намерение от тук нататък да смятам себе си за богиня - беше заявила Зузана. - А вие може да вярвате в каквото си искате.

На Кару й се понрави идеята, че „може да вярва в каквото си иска“, сякаш реалността е някакъв ресторант, където си избираш от менюто. Ех, де да беше.

Три парчета торта, моля.

Карнасиал продължаваше да разказва за Иксандер.

- Заинатил се е, че по право му се полага да бъде един от звездните богове, защото искал да се върне в Киринските пещери заедно с теб, но вместо това са го пратили в Астре. По едно време се уплаших, че ще ме извика на двубой за моето място. - Той се усмихна.

Кару усети, че и тя се усмихва, представяйки си как огромният воин мечок се опитва да се промъкне през задната вратичка на съдбата.

- Никой не може да го знае със сигурност - отвърна тя, - защото няма как да замразим образа в посланието на Елиза и да направим списък с имената на присъстващите. - Нямаше как да видят втори път и посланието, защото Елиза замина за Далечните острови заедно със стелианите и Акива. - Нищо чудно всеки от нас да е видял онова, което е искал да види.

- Може - съгласи се Карнасиал. - Но аз тебе те видях.

Кару не можеше да му отвърне със същото. Тя не го беше видяла. В сиянието на това послание различи себе си и Акива, застанал плътно до нея. И се вкопчи в този образ като удавник за сламка.

Вярваше, че ще дойде време, когато дългът и на двамата ще бъде изпълнен и те ще могат да се съберат заедно - или поне ще могат да усучат, преплетат и съберат своите задължения в едно цяло. Ако им е писано завинаги предано да робуват на своята орисия, то нека поне й робуват предано на един и същи континент, а защо не и под един покрив.

Някой ден.

И дано това стане преди Скараб да ги е призовала под своите знамена за битка с нетилъм.

Кога ли щеше да стане? Едва ли скоро. Тази война не беше нещо, за което копнееш да се случи час по-скоро. Самата идея за нея била посрещната на нож след завръщането на стелианите у дома, както разправяше Карнасиал - той редовно получаваше мислени послания от своя народ.

Но съпротивата не била всеобща. Явно мнозина бяха застанали на страната на своята царица с надеждата, че в по-далечно бъдеще това ще ги освободи от дълга им да поддържат воала невредим.

- Имаш ли новини от дома? - позволи си да попита Кару. Той понякога й носеше вести от Акива и тя се надяваше, че и днес може да има нещо.

Карнасиал кимна.

- Отпреди две нощи. Всички са добре.

- Всички са добре? - повтори тя и съжали, че не може да борави толкова умело само с едната вежда като Зузана, за да покаже точно какво мисли за изчерпателността на тази новина. -Ама наистина ли всички?

- Даже повече от добре - потвърди той. - Царицата е у дома, воалът заздравява и наближава сезонът на сънищата.

Кару можеше и сама да се досети, че воалът заздравява, защото Акива вече не черпеше от него, и че обичайното равновесие е отново възстановено, но не разбираше какво означава сезон на мечтите. Затова попита.

- Това е... едно хубаво годишно време - отвърна Карнасиал прегракнало и отклони поглед.

- О! - откликна тя, но все още не разбираше нищо. - Колко хубаво?