Сънища за богове и чудовища

Оглавление

168

Посрещнаха ги без фанфари. Мъжете бяха отделени като плява от жито и останаха по местата си. Карнасиал и Рийв кръстосаха погледи, излъчващи продължително изстрадана солидарност, преди да поведат Мик и Зири заедно с Вирко, Рат, Иксандер и още неколцина ококорени извънбрачни право през пороя.

През това време Скараб, Близа и Найтингейл на свой ред съпроводиха Кару, Зузана, Лираз, Исса и Оживелите сенки към личните покои на царицата и дворцовите бани, където ги обгърна благоуханна пара и всички гостенки единодушно се съгласиха, че това е най-прекрасното от всички възможни посрещания.

Е, само едно нещо не беше наред. Кару търсеше с поглед Акива в секундите между кацането и отвеждането им, но не го видя. Найтингейл стисна ръката й и се усмихна и това донякъде я утеши, защото нямаше как да изпита пълен покой, докато не го види и не усети, че връзката между двамата е непокътната.

Вярваше, че е точно така. Непокътната. Всяка утрин се будеше с тази увереност, все едно е била заедно с него, докато спи.

- Как така решихте да дойдете? - попита Скараб, когато вече всички бяха смъкнали дрехите и се бяха разположили в покритата с пяна вода с глинени бокали в ръце, пълни с някакъв странен ликьор, чиито охлаждащи свойства правеха поносима нетърпимата жега в баните. -Приключихте ли вече работата си?

Кару изпита благодарност към Исса, задето отговори вместо нея. Точно сега нямаше сили да се преструва и да води светски разговори.

Къде е той?

- Приключихме със събирането на душите - отвърна Исса. - Те са вече в безопасност. Но зимата се очертава да бъде тежка, а всеки ден пристигат нови и нови бегълци. Решихме да изчакаме по-благоприятно време на годината, за да се заемем с възкресяването.

Това беше елегантен начин да се премълчи, че не са върнали всички мъртви от Лораменди към живот, само за да гладуват през мрачната зима насред леда и превърнатите в кал пепелища. Нямаше нито достатъчно храна за толкова гърла, нито пък подслон. Едва ли Бримстоун и Войнолюбеца са си представяли това, когато са разрушили високата спираловидна стълба, водеща към недрата на земята, и са затрупали там останките от своя народ. И не за това бяха пожертвали живота си онези, които бяха останали на повърхността, а за да могат техните събратя някой ден да се радват на по-добър живот.

Този ден обаче още не беше настъпил. Времето все още не беше достатъчно добро.

Затова решението им беше правилно, Кару го знаеше, но тъй като то я освобождаваше временно от нейните задължения и й даваше свобода да прави каквото пожелае, тя не се намеси в обсъждането на въпроса и остави другите да преценят как да постъпят. Не можеше да преодолее усещането, че нейните собствени копнежи са твърде егоистични; нямаше право да замине на другия край на света, за да се посвети само на една душа, когато на нея възлагаха толкова надежди и толкова много други души се намираха в стаза.

- Това е смело решение и вярвам, че не ви е било лесно да го вземете - продължи Скараб, сякаш усетила вътрешната й борба. - Но всичко ще бъде наред. Градовете отново ще бъдат въздигнати. Въпрос е само на мишци, воля и време.

- Като стана дума за време - намеси се Найтингейл, - колко дълго ще останете?

Този път отговори Лираз.

- Повечето от нас ще бъдат тук само две седмици, но се реши - тя изгледа неумолимо Кару -Кару да остане с вас до пролетта.

Това предизвикваше най-дълбоката вътрешна борба у Кару. Колкото и силно да го желаеше -цяла зима тук, заедно с Акива, - тя не можеше да не мисли за трудните условия на живот, които щяха да понасят другите. Когато ножът опре до кокал, мислеше си тя, никой не излиза във ваканция.

- Здравето на твоята анима е от съдбоносно значение за твоя народ - каза Скараб. - Никога не го забравяй. Затова имаш нужда от укрепване и почивка.

Найтингейл кимна утвърдително.

- Както болката е грубо и сурово средство за плащане на десятък, така и нещастието предизвиква сурови сили.

- Щастието е това - обади се Елиза, сякаш знаеше за какво говори, - от което анимата разцъфва.

Исса кимаше утвърдително на всичко казано от жените, а върху лицето й беше изписано категорично: нали ти казах. Естествено, че тя самата беше казала същото неотдавна, макар и не точно с тези думи.

- Твой дълг е, сладко момиче - изрече напевно тя сега, - да бъдеш здрава те лом и духом.

Все някъде трябва да има щастие, припомни си Кару и с въздишка се потопи още по-

дълбоко във водата. Имаше предопределения на съдбата, които трудно се приемаха, но това не беше едно от тях.

- Е, добре тогава - каза тя с шеговита неохота, - щом като се налага.

Изкъпаха се и Кару излезе от басейна с усещането, че банята е пречистила както тялото, така и духа й. Хубаво беше да я обгрнжват жени, пък и каква компания бяха само! Най-смъртоносните сред химерите, редом с най-смъртоносните сред серафимите, заедно с една ная, една нийк-нийк, приела лъжовно очарователния вид на човешко момиче, две огненооки стелианки с необхватна мощ и Елиза, която беше отговорът. Ключът в ключалката. Но заедно с това и страхотна мацка.

Сресаха косите на Кару и още мокри ги усукаха като лозови филизи по голия й гръб. Донесоха леки копринени одеяния, каквито носеха стелианите, и увиха около тялото й метри нежна като паяжина тъкан.

- Бялото няма да ти подхожда - отсече Скараб и запрати дрехата настрани. Вместо това с шумолене извади среднощно синя коприна, обсипана със съзвездия от дребни кристали и Кару се разсмя. Пое дрехата и я остави да се стече като водни струйки между пръстите й, а заедно с нея н миналото.