Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Кога ли най-после ще се върне?

Долу в ниското огньовете продължаваха да пръскат зелени искри и да бълват воня на зеле, излъчвайки съвсем слаба топлина. Кару крачеше по гребена на възвишението, поглеждайки ту химерите от едната страна на склона, ту в далечината за появата на Акива. Но в сгъстяващия се здрач нямаше и помен от зарево на криле.

Какво ли става там? Ами ако се върне с лоши новини? Къде другаде биха могли да отидат химерите, ако не в Киринските пещери? Обратно в минните шахти, където се криеха преди да намерят убежище в света на хората? Кару потръпна при тази мисъл.

Плашеше я и самата мисъл за последиците от чудовищната инвазия на ангелите.

Както и това да загубят своя последен шанс.

Изведнъж осъзна, че вече много силно, макар и от съвсем скоро време, се осланя на този съюз - колкото и да беше налудничава идеята за него; съюзът означаваше много за нейните съратници - той би гарантирал както задоволяване на елементарните им потребности, така и истинска цел. Химерите имаха нужда от него. Тя се нуждаеше от него.

На всичкото отгоре, докато задникът й сега мръзнеше на открито, извънбрачните се радваха на удобства в дома на нейните предци! А там, ако не я лъжеше паметта, имаше горещи извори.

О, не, за бога!

Доловила беше леко драскане на нокти по камъка - единствен издайнически знак за приближаването на Белия вълк. Обърна се. Носеше й чай, който тя прие с благодарност; обви пръсти около горещото тенекиено канче и го поднесе към лицето си, за да вдиша парата.

- Не е нужно да стоиш на вятъра - каза той. - Касгар и Кейта-Ейри са на пост.

- Знам - отвърна тя. - Просто не ме свърта на едно място. Благодаря за чая.

- Моля.

- Къде прати останалите? - попита тя. От високото го беше видяла да говори с лейтенантите си, а после да провожда четири двойки химери обратно там, откъдето бяха дошли.

- Накарах ги да патрулират по източната част на брега - отвърна той. - И да не изпускат хоризонта от поглед. След двайсет и четири часа тук ще се върне по един от всяка двойка; после ще докладват на всеки дванайсет часа, за да сме сигурни, че пътят е чист, преди да напуснем планините.

Тя кимна. Умен ход. Брегът на зверовете беше територия на серафимите. Сега навсякъде беше територия на серафимите, а те нямаха никаква представа какво прави в момента останалата част от армията на Империята, нито къде се намира. Засега планините им осигуряваха прикритие; за да се върнат в света на хората обаче, ще се наложи отново да излязат на открито, докато техните вече обединени сили преминат един по един през портала.

- Според теб как върви досега? - попита той, снишавайки глас.

Цялата нащрек, Кару хвърли поглед към химерите, пръснати долу покрай склоновете на скалистата падина. Никой обаче не гледаше към тях. Благодарение на сгъстяващия се мрак двамата бяха само силуети на билото, а вятърът отнасяше гласовете им надалече.

- Мисля, че добре - отвърна. - Ти се справяш чудесно. - Имаше предвид в ролята на Тиаго.

- Само дето е малко зловещо.

- Зловещо - повтори той.

- Убедително. На няколко пъти почти забравих...

Той не я остави да довърши.

- Не го забравяй. Никога. Дори за секунда. - Пое си дъх. - Моля те.

Толкова много се криеше зад тези негови думи. Моля те, не забравяй, че аз не съм чудовище. Моля те, не забравяй от какво се отказах. Моля те, не забравяй за мен. Кару се засрами, че е казала гласно мислите си. Дали наистина искаше да прозвучи като комплимент? Как изобщо можа да си въобрази, че той ще го приеме за комплимент? Толкова добре се справяш в ролята на маниака, когото убих. Звучеше по-скоро като обвинение.

- Няма да го забравя - каза тя на Зири. Спомни си своята краткотрайна тревога, че тялото на Вълка може да го промени. Сега обаче, щом се насили да го погледне, вече знаеше, че такава опасност няма.

Тези не бяха очите на Тиаго, не и точно в този момент. Гледаха прекалено меко. Е, това, разбира се, бяха пак бледите очи на Вълка, но в същото време много по-различни, отколкото ги помнеше. Невероятно бе как две души могат да гледат през едни и същи очи по толкова различен начин - това сякаш напълно променяше и формата им. Без студената надменност на Вълка това лице наистина можеше да изглежда мило. Но беше и опасно. Вълкът никога не гледаше мило. Куртоазно - да, също и вежливо. С привидно мило изражение? Определено. Но наистина мило? Не, ето защо разликата беше драстична.

- Обещавам ти - продължи с толкова снишен глас, че почти не се чуваше сред воя на вятъра.

- Никога не бих могла да забравя кой си всъщност.

Той се беше наклонил към нея, за да долови думите й; после не се дръпна и на свой ред заговори с тайнствено приглушен глас толкова отблизо, че тя усети как дъхът му й гъделпчка ухото.

- Благодаря ти.

Гласът му беше топъл, неприсъщ на Тиаго също като очите, пропит с копнеж.

Кару рязко отстъпи назад, възстановявайки дистанцията помежду им. Дори духът на Зири не беше способен да промени физическото присъствие на Вълка до такава степен, че от близостта му да не я побиват тръпки всеки път. Раните й все още горяха. Ухото, което неговите зъби разкъсаха, продължаваше да пулсира болезнено. Дори нямаше нужда да затваря очи, за да си припомни какво е да те затиска тежестта на това тяло.

- Държиш ли се? - попита я той след миг мълчание.

- Бива - отвърна тя. - Но ще съм много по-добре, когато всичко се разбере. - И посочи с кимване нощта наоколо, сякаш бъдещето им беше изписано на небето - което нищо чудно да се окаже истина, ако Акива вече летеше обратно. Сърцето й внезапно се сви. Докъде се простираше тяхното бъдеще? Какво им носеше?