Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Е, може би не чак това.

В края на краищата остана на мястото си.

Когато химерското войнство беше разбудено и се разбра, че Акива се е завърнал с добри вести - извънбрачните бяха дали обещание, - Лираз отдавна се беше вдигнала и никой освен Кару не знаеше какво е направила. Мислеше си да я предупреди да не казва на никого, но се боеше, че ако издаде притеснението си, това би я направило още по-уязвима пред Кару и би засилило нейната власт над нея, ето защо не го направи. Затова пък й хвърли наистина гневен поглед.

- Благодаря ти - каза тихо Акива, когато за малко останаха само двамата.

- За какво? - попита го Лираз с присвити очи, сякаш той някак можеше да разбере как е прекарала последните няколко часа.

Той сви рамене.

- Задето остана тук. И успя да овладееш положението. Едва ли ти е било забавно.

- Не, не беше - отвърна тя, - и недей да ми благодариш. Сигурно щях първа да посегна към меча, ако имаше кой да ми пази гърба.

Но Акива не се хвана.

- А-ха - само каза той, потискайки усмивката си. - Хамсите?

- He - изръмжа тя. - Даже не ме докоснаха.

Веждите му хвръкнаха нагоре от изненада.

- Поразително.

Наистина беше поразително. Лираз направи гримаса, припомняйки си своя нелеп гняв -какво си въобразяваха тия, че я оставиха на мира?! Тая работа беше много странна. Изобщо не се връзваше. Но ако го кажеше гласно, щеше да прилича на глупачка и може би наистина беше глупаво. Акива изглеждаше обнадежден. Лираз не беше го виждала такъв... никога. Сърцето й се сви - от лошо и от хубаво чувство. Как е възможно едновременно да е и лошо, и хубаво? Акива беше щастлив; това беше хубаво. Хазаел трябваше да е с тях; това беше лошо.

- Каза ли им? - попита тя Акива. - За Хаз? - Опъваше струната на лошото и болката, опитвайки да заглуши хубавото.

Акива кимна и с някаква смесица от вина и триумф - главно вина - тя видя, че е успяла да угаси светлината и в неговите очите, просмуквайки го с вина.

- Представи си колко по-леко щеше да е всичко, ако той беше тук!

Вместо мен, каза си Лираз, макар да знаеше, че не това мисли Акива. Тя обаче си го мислеше. Може би тази нощ когато сподели своя огън, тя го направи в името на Хазаел, но това бе нищо в сравнение с онова, което той би могъл да допринесе за тази странна общност от зверове и ангели. Смях и престорена безпомощност; бързо преодоляване на бариерите. Никой не би могъл да устои дълго време на Хаз. Нейната собствена дарба, помисли си тя с потръпване, беше много по-различна и съвсем непригодна за бъдещето, което се опитваха да построят. Единственото, което й се удаваше, бе да убива.

Дълго време това й даваше повод за гордост и хвалби и макар гордостта да си беше отишла, самохвалството никой не можеше да й отнеме. Сега ръкавите й бяха спуснати ниско над пръстите, както постоянно ги носеше напоследък, за да крият истината за нейните рабоши -ужасната истина, че не само пръстите й са белязани. Наистина навря ръце в лицата на химерите в казбата, но не беше им показала цялата ужасяваща истина.

Татуировките, правени край лагерния огън, колоните с по пет черти - всяка с четири хоризонтални линии и една напречна - не бяха само до китките. Продължаваха нагоре по ръцете, превръщайки кожата й в черна дантела. Никой друг нямаше рекорд като нейния. Никой.

Татуировките свършваха чак при лактите, приключвайки с един недовършен рабош от две чертички: последните две убийства, които събра сили да отбележи. Преди Лораменди.

Лораменди.

Оттогава все един и същи сън я преследваше: обсебена от мисълта, че трябва да се очисти от татуировките, тя... отсичаше ръцете си.

Точно как го правеше, от съня не ставаше ясно. Е, с първата ръка определено беше лесно. Но втората беше загадка, разрешаването на която съзнанието й безгрижно пропускаше.

И как някой може да отсече и двете си ръце?

Работата беше там, че те не порастваха отново. Или тя се събуждаше винаги преди да е станало. Лежеше и мигаше в тъмното, неспособна да заспи отново, без да си е представила финала: как бликащата от нейните чуканчета кръв започва да добива форма - кости, плът, пръсти - и плътност, докато накрая беше отново цяла и завършена. Ндла и небелязана.

Чисто начало.

Илюзия.

Не каза на никой друг, само на Хазаел, който половин част след това се забавляваше, опитвайки да разреши загадката как някой може да си отсече и двете ръце, но накрая се просна по гръб и се предаде. Не го сподели с Акива, защото... ами, него просто го нямаше. След Лораменди ги напусна, а дори когато се върна, пребиваваше в някакъв свой си свят. Също като в момента например. Гледаше право през Лираз и не беше нужно тя да проследява погледа му, за да разбере в кого точно се взира. Направо беше зяпнал; тя щракна с пръсти пред очите му.

- Не толкова явно, братко! Химерите ще си го изкарат на нея, ако решат, че между вас двамата още има нещо. Не си ли чувал как й викат?

- Какво? - Той изглеждаше искрено изненадан. - Не. Как й казват?

- Ангелска блудница.

Видя как погледът му засия и изви изразително очи към небето.

- Не се радвай чак толкова. Това не е гаранция, че наистина те обича. Просто показва, че и нямат доверие.

Хокаше го така, сякаш тъкмо тя ги разбира тия работи - или пък я е грижа. Дори малкото, което Лираз знаеше за чувствата й, беше предостатъчно, благодаря, обаче... не че се канеше си бъбри за това или за друго, но имаше нещо в хубавата половина от болката в сърцето й, което я караше да го обгърне с криле и да го предпази от студа.

ПРИШЕСТВИЕТО +18 часа