Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Насили се да се усмихне.

- Тъкмо бях тръгнала да те търся. - Това във всеки случай беше истина. - Решихте ли нещо?

Той въздъхна и поклати глава. Сега беше разрошен, нещо невиждано за Вълка, с изключение

на кратките мигове веднага след битка. Косата му беше в безпорядък, челото беше потъмняло от засъхналата кръв след падането на земята, а коленете и дланите - изподраскани и разкървавени като сурово месо. Той се огледа предпазливо и я повика да влезе.

Тя само за миг се поколеба, вкаменена. Това не е Вълка, напомни си, влизайки преди него в малката стая. Вътре беше тъмно и прашно. Кару затвори вратата след тях и описа кръг с факлата, за да се увери, че са сами.

Сами. На това ли се беше надявал Зири отвън, допускайки само за едно кратко и тъжно мигновение изопнатата стойка на Вълка да се отпусне. Той се облегна на стената, видимо останал без сили.

- Лиссет предложи да набедим някого за изкупителна жертва и да извършим показна екзекуция.

- Какво?! - извика Кару. - Но това е кошмарно!

- Точно затова отказах, макар че тя искаше да се пише доброволец.

- Де да беше станало.

- Тя се отказа. - Той й се усмихна криво, уморено, после сниши глас. - Все още се опитват да схванат какво става. А аз най-после да разкрия истинския си замисъл, който, естествено, да доведе до клане.

- Смяташ ли, че подозират нещо? - попита разтревожена Кару, притаила заговорнически глас като него. Щеше й се да може да се разбира с него на чешки, също като със Зузана и Мик, та да не се притеснява, че ще ги подслушат.

- Нещичко - да. Но мисля, че са далече от истината.

- И по-добре да не приближават.

- Държа се така, все едно всеки момент ще приключа успешно някаква игра, но още не съм им го казал. Не знам обаче колко дълго може да продължи така. Никога не съм бил сред неговите довереници. Ами ако е споделял всичките си планове с тях и сега тази тайнственост им се вижда нередна? При този проблем... - Той вдигна ръце към главата си, но бързо ги отдръпна, когато едните рани опряха другите. - ... как ли щеше да постъпи Вълка? Просто нищо нямаше да направи. Нямаше да даде на серафимите никой от своите и щеше да ги гледа високомерно, докато настояват за това.

- Прав си. - Не й беше никак трудно да си го представи - презрението в очите на Вълка, докато наблюдава своите врагове. - Той наистина щеше да предизвика клане.

- Така е. Но нали в това се състои нашата тактика: да започнем убедително и правдоподобно, но да не приключим нещата така, както би го направил той. Няма да дам никой от нашите на ангелите и няма да искам прошка от тях. Това е само между химерите и точка по въпроса.

- Ами ако пак се случи? - попита Кару.

- Ще имам грижата да не стане. - Казано просто, внушително, изпълнено едновременно със заплаха и разкаяние.

Кару си даваше сметка, че Зири никога не е искал подобна отговорност, но помнеше и думите му, докато бяха във въздуха - „Ще се бием за нашия свят до последното ехо от душите ни“ - и как стоеше между двете кръвожадни армии, държейки ги на разстояние една от друга, затова не се съмняваше, че той ще се справи с всяка ситуация.

- Добре - отвърна тя и това беше краят на разговора.

Между тях настана продължително мълчание и с разрешаването на проблема понятието за „сами“ се промени. Сега две уморени същества стояха едно срещу друго в потрепващия мрак, обзети от объркани чувства и страхове - любов, доверие, колебание, тъга.

- Трябва да се връщаме - първа проговори Кару, макар да й се искаше да даде поне още малко утеха на Зири. - Серафимите ще ни чакат.

Той кимна и я последва към вратата.

- Косата ти е мокра - каза.

- Тук има къпални с минерална вода - отвърна тя и отвори вратата, давайки си сметка, че той няма как да помни това.

- Добре ми звучи. - И посочи с поглед засъхналата кръв по козината на краката си и изподраните длани. Там, където главата му се беше ударила в пода на пещерата, също имаше рана. Тя пристъпи към него, посегна да я докосне; той се намръщи. Под тъмната засъхнала кръв се беше появила цицина.

- О! - възкликна тя. - Чувстваш ли се замаян?

- Не, само главата ми пулсира. Всичко е наред. - В отговор той също внимателно огледа лицето й. - Ти изглеждаш много по-добре.

Тя докосна бузата си и усети, че болката е утихнала. Отоците също бяха спаднали. Попипа разкъсаното си ухо и установи, че плътта й е зараснала. Какво?!

Ахна, щом си спомни.

- Водата - каза. Връхлетя я като някакъв забравен сън. - Тя има някои лечебни качества.

- Наистина ли? - Зири отново погледна наранените си ръце. - Ще ми покажеш ли как се стига до там?

- Ами... - Кару замълча неловко. - С удоволствие, но Зузана и Мик са там сега. - Изчерви се; възможно е Зузана и Мик да са прекалено уморени, за да се държат така, както обикновено биха постъпили Зузана и Мик, но при тия лечебни качества на водата нищо чудно нейните приятели да се възползват от единия час насаме, хъм, по типичен за тях начин.

Зири бързо схвана намека. Той също се изчерви и човечността, която смекчи неговите студени, съвършени черти, беше удивителна. Зири носеше това тяло много по-красиво от Тиаго.

- Тогава ще почакам - каза той с нисък смутен смях, избягвайки погледа на Кару. Тя също се разсмя.

Стояха край отворената врата, пламнали от смущение, смеейки се притеснено, застанали твърде близо един до друг - тя беше дръпнала ръка от челото му, но тялото й остана наклонено към неговото - когато някой изскочи иззад завоя и замря на място.

О, богове и звезден прах, искаше да изкрещи Кару, подигравате ли ми се?!