Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Точно насред военния съвет идеята проблесна в него внезапно като просветление. И касаеше хамсите.

Не си правеше никакви илюзии за вероятността двете армии да постигнат съгласие в скоро време. Наясно беше, че това ще е проблем, но също така знаеше, че най-добре ще проявят обединената си сила в истински съюз, а не при обикновено разведряване на отношенията. Обединение. Както и да ударят Доминиона - в смесени батальони или поотделно, - щяха да са числено превъзхождани. Но Лираз имаше право: при каквато и да е формация хамсите щяха да обезсилят врага и да помогнат за изравняването на везните. От тях можеше да зависи дали ще победят, или ще бъдат победени.

Не можеше обаче и да очаква неговите братя и сестри да се доверят на химерите, особено след такова горко начало. Хамсите бяха оръжие, срещу което те нямаха защита.

Какво би било обаче, ако се появи такава защита?

Точно това беше идеята на Акива. Какво би било, ако изнамери противозаклинание, за да предпази извънбрачните от татуировките? Още не знаеше дали ще успее - и дали изобщо е редно да го прави. И ако успее, дали това не би разпалило още повече враждата между тях, вместо да я потуши? Химерите няма да са никак доволни, ако изгубят предимството си.

Ами... Кару?

Точно тук Акива загуби ориентация. Как някой би разбрал дали инстинктите му не са били само маскирана надежда и дали надеждата му всъщност не е била отчаяние, перчещо се като възможност? Защото успееше ли, заедно с перспективата за истински съюз между техните две армии щеше да се появи и още една, по-лична перспектива.

Кару вече ще може да го докосва. Ръцете й, притиснати плътно о неговата плът, без това да води до агония. Той не знаеше дали тя иска да го докосва, или някога ще го направи отново, но поне ще има шанс за това, просто за всеки случай.

И серафими, и химери поставиха стражи в коридора, който свързваше голямата пещера със скалното селище, за да държат воините на двете армии настрани едни от други. Всеки имаше чувството, че постоянно е наблюдаван или че някой дебне в сенките; че зад всеки ъгъл се крие враг. Така беше невъзможно да се отпуснат и да си отдъхнат. Повечето, както от едната, така и от другата страна, се чувстваха като хванати в капан в тези скални килии и лишените от прозорци стени - място без небе, откъдето няма как да избягаш. Това важеше особено за химерите, тъй като бивакът на серафимите се намираше между тях и изхода на пещерата.

Те си отпочинаха, нахраниха се и събраха каквото беше останало от арсенала на кирините, отдавна плячкосан от търговците на роби. Ейгър претопи казаните и сечивата, за да ги превърне в остриета, а звукът от неговите чукове се сля с шумовете на планината. Някои от воините бяха заети да подменят старите пера на стрелите, но за повечето нямаше занимание, а тяхното безделие можеше да бъде опасно. Нямаше признаци за открита неприязън, но ангелите, разгневени, че нито един от зверовете не е наказан за престъпване на обещанието, се оплакваха, че усещат омаломощаващата магия на хамсите, която прониквала през стените до тях.

Химерите, макар да помнеха ясната команда на своя генерал, намериха повече от една причина да се проснат уморено на земята с опрени о скалата длани, уж търсейки опора. Малко вероятно беше магията на хамсите да проникне през камъка, но това не пречеше да опитат. „Черноръки касапи“, така наричаха извънбрачните и мърмореха под нос как ще отсекат ръцете им и ще ги изгорят.

На всичкото отгоре, освен общото смущението и опитите да го прикрият, дойде и онова отчаяние, което дълбаеше до кухо всеки от тях и което все още кънтеше като заглъхващ барабанен зов и у химери, и у ангели. Никой обаче не приказваше за него, а го криеше като лична слабост. Тези воини може би никога не бяха изпитвали такова дълбоко отчаяние като онова, което почувстваха малко по-рано, но те определено изпитаха отчаяние.

А подобно на страха, то винаги, неизменно винаги се изстрадваше в самота.

- Е? - попита Исса, когато Кару се завърна, сама, в селището. Изостана далече зад Тиаго, Тен и Лиссет, защото й додея от тяхната компания, ето защо Исса беше излязла да я пресрещне при завоя на скалния коридор. - Как мина?

- Точно както очакваше - отвърна Кару. - Кръвожадност и бабаитлък.

- От всички ли? - уточни Исса.

- От повечето. - Избягваше да погледне Исса в очите. Това не беше истина. Нито Акива, нито Тиаго бяха се държали така, но резултатът беше същият. Разтърка очи. Боже, колко уморена се чувстваше. - Готви се за война.

- Значи ще се бием тогава. Хубаво. Най-добре да се захващаме за работа.

Кару изпусна тежка въздишка. Имаха време само до зазоряване. Колко възкресявания можеха да направят дотогава?

- Какъв смисъл има от още една шепа войници при сражение като това?

- Ще направим каквото ни е по силите - каза Исса.

- Само това ли ни остава? Защо военните вземат решенията вместо нас.

Исса остана смълчана за миг. Все още се намираха в покрайнините на селището, при острия завой на коридора в скалите, след който започваха обиталищата, а пътеката продължаваше чак до „площада“.

- А ако бяха оставили художниците да планират всичко? - нежно попита Исса.

Кару стисна зъби. Даваше си сметка, че не е предложила никакво алтернативно решение на военния съвет. Спомни си подигравката на Лираз: „Защо просто не отидем при Яил и не го помолим да си ходи?“ Де да можеше. Тогава ангелите се прибрали по живо, по здраво у дома и нито един не загинал. Край.

Никакъв шанс обаче.

- Тогава не знам - призна с горчивина и пое с тежки стъпки по коридора. - Спомняш ли си рисунката, която веднъж направих за едно домашно? Трябваше да изобразя представата си за войната.