Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Наблюдавай небето.

Ще се случили?

Не може. Не трябва.

Не трябва не трябва не трябва.

В гърлото й се надигна давещо ридание. Молитва си проправи път през безнадеждното й отчаяние, кънтяща като изтръгнат от цигулка звук, извличайки една-единствена дума - моля, -толкова продължителна и чиста, че би издържала до края на времената...

... който може би нямаше да се отлага още дълго.

Защото светът вървеше към своя свършек.

Отново и отново, молейки се отчаяно, Елиза беше принудена да наблюдава какво се случва. Първият път беше още на седем, оттогава го беше сънувала безброй пъти и макар да знаеше какво следва, всеки път се потапяше в този миг на ужас, когато все още можеше да улови надеждата...

... а после тя й биваше отнета.

Н,ъфтеж в синевата. Започваше почти незабележимо: от нещо съвсем дребно, просто леко размиване в небето като водна капка в мастило. Скоро обаче се разрастваше и беше последвано от други.

Небето кървеше и разцъфваше. Фойерверките от цвят се простираха все по-надалече, от хоризонт до хоризонт, следвани от смесване и преливане подобно на калейдоскоп. Небесата... се продънваха. Гледката беше едновременно красива и ужасяваща. Ужасяваща и ужасяваща и ужасяваща во веки веков, амин.

Ето как щеше да дойде свършекът на света. Заради мен. Заради мен. Никога не е имало по-страшно деяние. Във всички времена и в цялата вселена. Аз не заслужавам да живея...

Небето щеше да се продъни и да ги пропусне да минат. Тях. Преследващи, гъмжащи, поглъщащи.

Зверовете идват за вас.

Зверовете.

Елиза побягваше от тях, в съня. Обръщаше се на пети и побягваше, а паниката и вината бяха ненаситни също като ужаса, който идваше подир нея. Незнайно защо, но това ставаше по нейна вина. Тя щеше да го извърши. Тя ще е тази, която ще ги допусне.

Никога. Аз няма никога...

- Какво става, по дяволите?! Тук ли спа?!

Елиза ахна и се събуди и пред нея стоеше Морган, очертан от рамката на вратата, с прясно измита коса, която падаше върху челото му - типична прическа за някоя момчешка банда. Нацупените му устни бяха гнусливо извити. Мили боже, благодарение на съня сега Морган Тот и неговата самодоволна усмивка й се видяха мила картинка. Гледаше я така, сякаш я е сварил да върши нещо крайно неприлично и похотливо, а не да дреме на дивана, напълно облечена.

Елиза седна и изправи гръб. Екранът на лаптопа й беше тъмен. Колко ли време е била отвъд? Тя го затвори и отри устни с опакото на ръката си, отбелязвайки със задоволство, че по тях няма слюнка.

Никакви слюнки, никакви писъци, но усещаше някакво напрежение в гърдите си, което разпозна като зараждащ се писък. Щял е да изригне тук, насред лабораторията, ако Морган не я беше събудил навреме, благословено да е това дребно и противно човече.

- Кое време е? - попита тя и се изправи.

- Не съм ти будилник - сопна се той и я подмина, устремен към предпочитания от него лабораторен секвенсер. В лабораторията имаше два тромави ДНК секвенсера и Елиза така и не успя да открие разликата между тях, но знаеше, че Морган предпочита този отляво, затова щом й се удадеше случай, пристигаше първа и го заемаше преди него. Такива дребни победи й услаждаха деня. Не и ден като днешния обаче.

Като има предвид, че той започна със съня и продължи до пълно изтощение; че светът се разпадаше, а нейното семейство беше попаднало на дирите й и се намираше някъде наблизо, както и че я свариха облечена с вчерашните дрехи, Елиза не очакваше този ден да й се усладп особено.

Обаче грешеше; усладп й се. Но донесе и много още други неща, които скоро рязко промениха всичко и го обърнаха наопаки, напук на нейните очаквания.

Наопаки.

Всичко започна с едно почукване на вратата два часа по-късно, което накара Елиза да вдигне поглед от заниманието си. В този момент и без това й беше трудно да се концентрира, данните се рееха пред погледа й, затова се зарадва на това малко разнообразие. Проф. Чодри отвори вратата. Той пристигна малко след Морган и коментарът му относно последните световни събития беше немногословен. „Странни времена“, каза, повдигайки едната си вежда, след което се отправи към своя кабинет. Определено не беше някое кречетало този Анудж Чодри. Висок индиец около петдесетте, с издаден орлов нос и гъста коса, посребряваща по слепоочията, той притежаваше благовъзпитан английски акцент и маниери на викториански джентълмен.

- С какво да съм полезен? - обърна се той към двамата мъже на вратата.

Един поглед към тях и Елиза сякаш се пренесе в някой телевизионен сериал. Тъмни костюми, униформени подстрижки, безлични физиономии, които отрепетираното каменно изражение правеше още по-безлични. Правителствени агенти.

- Проф. Анудж Чодри? - попита по-високият от двамата, показвайки набързо значката си. Проф. Чодри кимна. - Бихме искали да дойдете с нас.

- Точно сега ли? - попита проф. Чодри хладнокръвно, все едно някой колега се беше отбил с предложение за чай.

-Да.

Никакво обяснение, нито една излишна дума, за да се смекчат острите ръбове на това настояване. Близа се зачуди дали правителствените агенти минават специален курс за придобиване на умения как да бъдат потайни. За какво беше цялата тая работа? Дали пък проф. Чодри не е загазил? Не. Разбира се, че не. Когато правителствени агенти пристигнат в лабораторията и кажат: „Бихме искали да дойдете с нас“, това значеше, че се нуждаят от научна експертиза.

А специалността на проф. Чодри беше молекулярна филогенеза. Ето защо въпросът беше... чия ДНК искаха да се анализира?