Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Това тук Утем ли е? - попита, посочвайки първата. Поредица от зъби на кон и игуана, които се редуваха с кости от прилеп - двойни, за двата чифта кри ле - железни мъниста и парчета черен кехлибар за мощи изящество.

- Мислех, че той е с предимство - каза Зузана.

Кару кимна. Тиаго щеше да има нужда от Утем, за да го язди в битката.

- Имаш дарба за тая работа - каза на приятелката си. Огърлицата не беше напълно съвършена, но много се доближаваше до съвършенството - това си беше цяло чудо, като се има предвид липсата на опит у Зузана.

- Така си е. - Никаква излишна скромност у Зузе. - Сега остава само да ме научиш на магията, която превръща това в истинско тяло.

- Не ме изкушавай - отвърна с мрачен смях Кару.

- За какво?

- Има една легенда за човек, прокълнат вечно да превозва мъртвите с лодка през реката към отвъдното. В проклятието имало малка уловка, която той обаче не знаел. Достатъчно било да даде греблото си на някой друг и заедно с него му прехвърлял и проклятието.

- И сега ти се каниш да ми дадеш греблото си, така ли? - попита Зузана.

- Не. Аз няма да ти дам греблото си.

- А какво ще кажеш двете заедно да гребем? - предложи Зузана.

Кару поклати глава, ядосана и удивена едновременно.

- Не, Зузе. Животът е пред теб...

- Нека предположим, че ще го живея, докато ти помагам.

-Да, но...

- Я да видим сега какви възможности има пред мен. От една страна бих могла да правя най-изумителното, поразително, невероятно, вълшебно нещо, за което някой някога - изобщо - е чувал и, след като цялата тая военна дандания приключи, да ти помогна да възкресиш всички жени и деца на своя народ, с което да върнеш към живот цяла една раса и положиш началото на нова ера в свят, за чието съществуване никой друг не подозира. Или пък... Мога да се върна у дома и да давам куклени представления за туристите.

Кару усети как усмивката подръпва устните й.

- Е, след като така представяш нещата... - Тя се обърна към Мик. - Ти имаш ли какво да добавиш?

- Да - отвърна той сериозно, не присмехулно-сериозно, а сериозно-сериозно. - Предлагам да обсъждаме бъдещето по-късно, след „цялата тая военна дандания“, както се изрази Зузе, когато поне ще сме сигурни, че имаме бъдеще.

- Добре казано - заключи Кару и се насочи към кадилниците.

В най-добрия случай можеха да извършат дузина възкресения, като и това беше доста оптимистична прогноза. Въпросът беше: кой? Кои са душите, извадили късмет днес? Кару обмисли това и както ровеше из кадилниците, лека-полека взе да трупа купчина „да“, купчина „може би“ и купчина „божичко, остани си мъртъв“. В този бунт нямаше да участва нито една Лиссет повече, нито щеше да има двойници на Рейзър и неговата торба с все по-нашироко просмукващи се петна. Трябваха й воини с чувство за чест, конто ще прегърнат новата кауза н няма да я излагат на риск на всяка крачка. Разполагаше с неколцина точно такива, но все още се колебаеше, защото не знаеше как ще бъдат приети.

Болейрос, Иксандер, Минас, Вия и Азай. Бившият отряд на Зири - воините, които не се подчиниха на заповедта на истинския Вълк да избиват мирни граждани на серафимите, а вместо това полетяха към Хинтермост, за да защитават собствения си народ. Тези воини бяха силни, умели и уважавани, но бяха престъпили заповедта на Вълка. Дали възкресяването им няма да изглежда подозрително - още една голяма черна точка в набъбващия списък с неща, които Тиаго Никога Не Би Направил?

Имаше такъв риск, но тези воини трябваха на Кару: значи тя ще поеме вината. Искаше още Амзалаг и Оживелите сенки, но си даваше сметка, че това ще е вече прекалено. Държеше техните кадилници настрани от останалите, нещо като талисман за по-светли дни. Щеше да им върне живота веднага, щом можеше.

Отрядът на Болейрос сложи в купчината „да“. Заедно с тях станаха общо шест души. При досега си с шестата Кару усети нещо като слънчев кинжал, проникващ през стволовете на дърветата; макар да не я познаваше, тя си спомняше разказа на Зири за младото момче дашнаг, присъединило се в битката към тях и загинало редом с останалите.

Приличаше на същинско безумие да избере необучено момче сред едва дузината възкресения в навечерието на битка като тази, но Кару все пак го направи - един вид жест на неподчинение. „Изборът на възкресителя - представи си да казва на Лиссет, или, както вече мислеше за отровната жена ная, бъдещата крава. - Какво, проблем ли имаш с това?“

Във всеки случай дашнагът вече нямаше да е момче. Кару не разполагаше с младежки зъби, пък дори да имаше, сега не беше време за младоци. Така че той щеше да се събуди в някаква затънтена пещера в компанията на ревенанти и серафими и да установи, че е жив, напълно съзрял и надарен с кри ле.

Сигурно това ще бъде интересен ден за него. Част от съзнанието на Кару постоянно й натякваше, че идеята е кошмарна, но в нея имаше и здраво зрънце. Дашнагите бяха страховити химери, даже твърде страховити, но според нея това нямаше да надделее над чистотата в душата на това момче. Слънчев кинжал. Чувство за чест и нова кауза.

- Е - обърна се тя към своите помощници, - да започваме.

Часовете изтекоха като един миг. Тиаго се появи някъде по средата, за да даде своя дял за десятъка болка - беше минал през къпалнята, Кару забеляза това, и беше отмил засъхналата кръв, а раните му вече заздравяваха - но сега и двамата добавиха нови синини към ония, които вече избледняваха по ръцете и краката им. И въпреки всичко не стигнаха до дванайсет възкресявания. След шест часа труд разполагаха с девет нови тела и накрая трябваше да спрат. Най-малкото, защото нямаше място за повече. Дори тези девет запълваха помещението до последния сантиметър. Освен това Кару вече се чувстваше замаяна от изтощение. Отпусната. Безполезна. Свършена.