Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Страхопочитателните.

- Кару - прошепна Зузана, - имаме нужда от превод.

Кару се обърна към приятелката си, възобновила езиковите уроци по химерски с Вирко от казбата.

- Какво казва той? - попита Зузана. - Нищо не проумявам.

Вирко повтори непознатата дума и Кару я преведе.

- Магия.

- О! - възкликна Зузана. После продължи, въсейки вежди. - Наистина? Питай го откъде

знае?

Кару послушно преведе.

- Всички го почувствахме - отвърна Вирко. - Кажи й. В един и същи момент.

Кару примигна насреща му. Вместо да преведе, тя на свой ред му зададе въпрос.

- Какво точно почувствахте в един и същи момент?

Той впи очи в нейните.

- Краят - отвърна. Просто. Зловещо.

По гърба на Кару плъзна мраз. Тя прекрасно разбираше за какво говори той, но въпреки това продължи да разпитва.

- Какво искаш да кажеш с това „краят“?

- Какво казва той? - настоя Зузана, но сега цялото внимание на Кару беше съсредоточено върху Вирко. Лека-полека взе да проумява - досега сякаш смисълът й бягаше, изплъзвайки се постоянно от нея, но накрая, изглежда, му беше омръзнало да се крие.

Вирко обходи с поглед воините, събрани на по-малки и по-големи групи, някои заслушани в музиката със затворени очи, други втренчени в огъня.

- Като стана това - каза той, - си рекох: ангелите са големи късметлии. И че сигурно съм си загубил ума. Мечът ми само наполовина излезе от ножницата. Просто стоях с увиснала челюст и имах чувството, че някой ми е изтръгнал сърцето. Все едно бях стигнал края на един дълъг живот, честно.

Той я остави да осмисли думите му и тя почувства как я заливат последователно студени и горещи вълни.

- С всички така стана - продължи Вирко. - Не бях само аз и това малко ме утеши. Нещо се случи с нас. Нещо ни беше направено. - Той замълча. - Не знам какво точно беше, но благодарение на него сме още живи.

Кару се облегна замаяна. Как не се досети още тогава?! Никога преди не беше чувствала такова отчаяние, дори когато стоеше потънала до колене в пепелищата на Лораменди. То дойде и си замина като нещо мимолетно. Като звукова вълна или снопове светлина. Или пък... взрив от магия.

Взрив от магия точно в мига преди катастрофата, който ги отхвърли далече от ръба на зейналата насреща бездна. И ако Белия вълк уцели момента да се изправи и да заговори, то беше в тишината на нейното оттегляне, помагайки им да си възвърнат отново реещите се наоколо техни души. Но заслугата не беше негова, не той ги възпря да се избият едни други.

Акива е бил.

Мисълта за това плъзна из Кару като жега и още преди да се запита дали е права, тя вече беше сигурна.

Когато Акива най-после се появи в пещерата, Кару го видя, въпреки че беше свела очи към земята. Сърцето й подскочи. Щом вдигна поглед да се увери, че това наистина е той обаче, Акива не гледаше към нея.

Тя първо усети възбудата около себе си, думите се чуха ясно малко след това.

- Той беше - разнесе се наоколо. - Той ни спаси.

Нима и друг се беше досетил за това, за което си мислеше тя?

Извърна се да види кой го е казал и с почуда разбра, че е момчето дашнаг, което, разбира се, вече не беше момче. Името му беше Рат и нямаше как да знае за вълната от отчаяние; тогава неговата душа все още беше в кадилницата. За какво говореше той? Кару се заслуша.

- Иначе никога не бих доживял да стигна Хинтермост - разказваше Рат на Болейрос и другите, заедно с които беше възкресен. - Вървях на юг с останалите. Ангелите палеха гората зад нас. Цяло село кеприни и едни момичета дама избягаха от роботърговците заедно с мен.

Приклещиха ни, докато се криехме в едно дере, и ни видяха. Две копе... - Той млъкна и се поправи. - Двама от извънбрачните. Кацнаха право пред нас. Чувахме блеенето на овните, докато ги колят, но двата ангела само ни погледнаха и... се престориха, че не са ни видели. Пуснаха ни да си вървим.

- Може пък наистина да не са ви видели - вметна Болейрос.

Рат му отговори уважително, но твърдо.

- Напротив, видяха ни. И един от тях беше той. - Той вирна брадичка и посочи Акива. -Очите му са оранжеви като на дашнаг. Няма как да го сбъркам.

Кару изслуша разказа му с усещането, че това винаги се е реело някъде наоколо, готово да кацне на рамото й, щом престане да го пъди. Разбира се, че при Хинтермост Акива беше спасил не само Зири, но и всички останали роби и селяни, същите бежанци, които Вълка остави на явно заколение, защото предпочете да избива враговете, вместо да помогне на своите.

- Бича за зверовете, тръгнал да защитава същите тези зверове? - пророни замислено Болейрос, загледан съсредоточено, леко усмихнат към противоположния край на пещерата. -Същият, който странно събра часовете, когато краят вече се провиждаше.

Странно събра часовете. Това беше стих от песен. Всички войници я знаеха. Не беше от най-ободрявагците, но пък съвсем подходяща за този взрив от магия. Когато краят вече се провиждаше. Краят.

Кару вече не можеше да се сдържа. И отново погледна Акива. Той все още стоеше с гръб към нея и това й стигаше да повярва, че никога повече няма да я погледне.

Ето ги сега в Киринските пещери. В навечерието на битка. Където досегашните врагове гцяха да са едно - само по себе си това можеше да се смята за невиждан триумф, но нищо не беше така, както го мечтаеха. Вече не бяха рамо до рамо. Дори не можеха да се погледнат в очите.

Сърцето погаждаше номера на Кару - ту се опитваше да изскочи от гърдите, ту замираше като животинче, хванато в капан между ребрата й. Акива беше обкръжен от събратята си, а ето я нея тук, сред своите, и сякаш единственото, което ги свързваше, беше общият враг и сладките, чисти струни на музиката.