Сънища за богове и чудовища

Оглавление

О, доста далеч отвъд.

- Ще си получиш оръжията - каза Разгут. - Но трябва да действаме предпазливо, господарю. Това е свободен свят и не може да го командваш с армията си. Трябва да направим така, че доброволно да ни дадат каквото искаме.

- Да дадат на мен каквото аз искам - поправи го Яил.

- Разбира се, че на теб - тутакси се съгласи Разгут. - Всичко е за теб, господарю. Твоите оръжия, твоята война и недосегаемите стелиани, които пълзят пред теб.

Сте лианите. Те щяха да са първата мишена на Яил и това го караше отсега да предвкусва удоволствието. Разгут не знаеше какво е разпалило особената омраза на императора към тях, но причината нямаше значение, а единствено резултатът.

- Каква наслада ще е този ден. - Той се усмихваше престорено, умилкваше се. Прикри присмеха си и вътрешно възликува, защото, о, той знаеше разни неща, да, и да, хубаво беше да си

този, който знае нещата. Единственият, който знае.

Разгут беше разкрил тайните си веднъж, един-единствен път, на онзи, чиято жажда за познание го беше превърнала в товарно магаре на осакатения ангел. Изил. Изненада се колко му липсва дъртият просяк. Навремето той беше добър и със светъл ум, но Разгут го съсипа. А какво друго беше очаквал този човек: нещо срещу нищо?! От учен той се превърна в безумец, от професор - в осквернител на гробове, такава му била съдбата, но все пак получи каквото искаше, нали? Познание, по-голямо дори от това, което би могъл да му предаде самият Бримстоун, защото даже дъртият дявол не знаеше това. Разгут помнеше нещо, забравено от всички останали.

Потопът.

Потресаващ и потресаващ и потресаващ за вечни времена.

Неслучайно беше забравен. Паметта беше пренаредена. Опразнена. Някой се беше добрал до спомените и ги беше пратил на боклука. Но не и тези на Разгут.

Изил, дъртият глупак, се опита да разкаже това на огненоокия ангел, който се спусна при тях в Мароко. Акива му беше името и той носеше стелианска кръв, но не владееше стелианското познание, това беше ясно от пръв поглед, а и отказваше да слуша. „Мога да ти разкажа много нещо - крещеше Изил. - Тайни! За твоя вид. Разгут знае истории...“

Но Акива го отряза, отказвайки да изслуша Падналия. Сякаш изобщо можеше да разбере какво означава това! Паднал. Изрече го като проклятие, но даже представа си нямаше. „Като плесента превзема книгите, така митовете плъзват из историята - беше казал Изил. - Може би е редно да попиташ някого, който е бил тук преди много векове. Може би е редно да попиташ Разгут.“

Но той не го направи. Никой така и не попита Разгут. Какво се случи с теб? Защо ти причиниха това?

Кой си ти всъщност?

О, о и о. А трябваше да попитат.

Сега Разгут се обръщаше към Яил.

- Ще ги омаем човеците, не се бой. Те открай време са си такива, все се дърлят ли, дърлят. То е като въздухът и водата за тях. Пък и не тия самомнителни държавни глави са ни важни. Това е само за показ. Докато те кимат един на друг с посърнали лица, хората действат в твоя полза. Запомни ми думите. Някои вече трупат оръжейни арсенали, готови да ти ги предадат. Ще трябва само да решиш, господарю, от кого желаеш да ги получиш.

- И къде са всичките тези предложения? - разхвърча се слюнка. - Къде?

- Търпение, търпение...

- Нали разправяше, че ще ме почитат като бог?

- Така е, ама ти си грозен бог - изфуча Разгут, неспособен да постигне търпението, което проповядваше. - Изнервяш ги. Пръскаш слюнка, когато говориш, криеш се зад маската си и ги гледаш така, сякаш си готов да ги умъртвиш, докато спят в леглата. Замислял ли си се да покажеш малко чар? Това значително ще улесни моята работа.

И Яил пак го ритна. Този път болката беше много по-ослепяваща и Разгут изкашля кръв върху съвършения мраморен под. После топна пръст в нея и изписа сквернословие.

Яил поклати глава с отвращение и закрачи към масата, където бяха подредени освежителни напитки. Той си наля чаша вино и взе да крачи напред-назад.

- Тая работа много се проточи - каза с глас, плющящ от злоба. - Не съм дошъл тук за церемонии и песнопения. Искам оръжие.

Разгут се престори, че въздиша съкрушено, и взе да се примъква бавно и тежко към вратата.

- Добре тогава. Ще отида при тях да им говоря от свое име. Така ще стане доста по-бързо.

Произношението ти на латински наистина е ужасно.

Яил даде знак на охраняващите вратата доминионци, а Разгут се превиваше от смях, докато те го мъкнеха обратно и го стовариха тежко в краката на Яил. Направо се давеше от кикот заради шегата си.

- Само си представи физиономиите им! - кискаше се през сълзи той, отривайки влагата от едното си съвършено и тъмно око. - Представи си само точно в този момент да влезе папата и да завари нашата задруга в цялото й великолепие! Това ли са ангелите?! - би извикал, хващайки се за сърцето. - Ами какви са зверовете тогава?! - Разгут се преви о две и се разлюля от смях.

Яил обаче явно не споделяше неговата веселост.

- Ние не сме задруга - каза той с много студен и тих глас. - И едно да ти е ясно. Застанеш ли на пътя ми...

Разгут не дочака да довърши, прекъсна го.

- Какво? Още какво можеш да ми сториш, скъпи мой императоре? - Той заби очи в Яил без да мигне. Непоклатим, спокоен. - Само ме погледни и ще разбереш. Аз съм Разгут, Трижди падналият, най-окаяният сред ангелите. Няма какво повече да ми отнемеш, което да не ми е било отнето вече; няма какво повече да ми причиниш, което да не ми е било причинено вече.

- Още не си убит - отвърна неотстъпчиво Яил.

При тези думи Разгут се усмихна. Зъбите му бяха съвършени на фона на ужасяващото лице, а пукнатината на неговото съзнание зейна с цялото си безумие в погледа му. С присмехулно лукавство той плясна с ръце и взе да се моли.