Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Проф. Чодри се изкиска.

- Дали идеята за друга вселена е по-голяма, или по-малка от идеята за Бог? Има ли това значение? Ако съществува сфера, обитавана от „ангели“, само въпрос на семантика ли е дали ще я наричаме Рай?

- Не - отвърна Близа, бързо и категорично, което малко изненада и нея самата. - Не е само въпрос на семантика. Това е въпрос на подбуди.

- Моля? - Проф. Чодри я изгледа озадачено. В тона на Близа беше звъннала стомана.

- Какво искат те? - продължи тя. - Според мен това е по-големият въпрос. Пристигнали са отнякъде. - Съществува друга вселена. - И ако това „отнякъде“ няма нищо общо с Бог - а то няма, - тогава действат от свое име. А това вече е страшно.

Проф. Чодри нищо не отговори, вместо това впери поглед в звездите. Мълча толкова дълго, че накрая Близа взе да се пита дали не е секнала някак неочакваната му бъбривост, но той най-накрая проговори.

- Искате ли да ви кажа нещо странно? Чудя се как ли ще го приемете.

Хоризонтът започваше да просветлява. Скоро и слънцето щеше да изгрее. Когато пред човек се е ширнал такъв хоризонт и се вижда такова слънце, той наистина започва да си дава сметка, че е прикован от гравитацията към една гигантска, носеща се из пространството скала; от такова място беше въпрос само на една крачка да си представи безкрайността, която го заобикаля: вселената, която беше твърде голяма, за да я обхване съзнанието, и при това все пак беше само една вселена.

Твърде голяма за човешкия разум може би.

- Вие, разбира се, знаете за Пилтдаунския човек^ - обади се проф. Чодри.

- Естествено. - Това беше може би най-голямата мистификация в историята - предполагаем череп на прачовек, изровен в Англия преди стотина години.

- За него - продължи проф. Чодри - чак през 1953 г. е доказано, че е фалшификат - годината е от съществено значение. Тогава от срам набързо го вадят от Британския музей, където в продължение на четиридесет години е служил като „доказателство“ на една от най-упорито разпространяваните теории за произхода и еволюцията на човека. Само няколко години по-късно обаче, през 1956 г., е направено друго откритие - в Патагонските Анди. Германски любител палеонтолог открива находище от... - Тук той направи пауза за по-голям ефект. -Скелети на чудовища.

И... точно в този момент пред очите на Е лиза всичко се завъртя, нещо в нея се прекърши. Кошмарът отново я издебна из засада и всички шипове в съзнанието й се оказаха неспособни да го прогонят. Проф. Чодри я предупреди, че се кани да сподели нещо странно с нея и макар за миг да успя да отвлече вниманието й, тя все пак остана нащрек и схвана кое е важното: именно скелетите на чудовищата бяха същественото, а не се явяваха само за фон. Но точно на това място съзнанието й внезапно я отвлече.

Към Патагонските Анди.

В мига, в който той произнесе думата, тя ги видя: дълга планинска верига с остри върхове, също като зъби, наточени о кост. Езера, абсурдни със своята бистра синева. Лед и ледникови глетчери и смрачени от мъглата лесове. Дива природа, способна да убива; която наистина убиваше, но не е успяла да унищожи нея, защото не е била лесна за убиване и вече е била преживяла много по-страшни неща...

Тя някак се преобърна отвътре навън, като дреха, облечена с хастара нагоре, но продължаваше да седи срещу проф. Чодри и все още чуваше какво й разказва той - за скелетите на чудовища и как след горчивия опит от Пилтдаун са ги приели за обикновена шега, но макар да са били по-скоро шега, отколкото поддаващ се на обяснение факт... - но думите му приличаха на бушуваща в коритото река, а това корито представляваше хиляди гладки речни камъчета, хиляда хиляди, които проблясваха под повърхността, под нейната повърхност и това беше тя, но и нещо повече от нея. Тя беше нещо повече от самата себе си и не знаеше какво означава това, но го усещаше.

Тя беше нещо повече от самата себе си и виждаше мястото, за което говореше проф. Чодри -не скелетите на чудовища, заровени там, а земята и най-вече небето. Стоеше с отметната глава, гледаше нагоре и виждаше небето над себе си сега и небето над себе си тогава - кога тогава? кога? - и я налегна някаква траурна печал, че то я отхвърля.

Небето я отхвърляше, тогава, сега и завинаги.

Почувства сълзите по бузите си в мига, когато проф. Чодри ги забеляза. Той продължаваше да говори.

- Сега тези останки се съхраняват в Музея по палеонтология в Бъркли - казваше в този момент той. - По-скоро като куриоз, отколкото като научно откритие, но имам усещането, че това ще се промени... Близа, добре ли сте?

Опита да преглътне сълзите, но те продължаваха да се стичат и не успя да отговори.

В един шеметен миг, захласната в звездите - не просто съзерцаваща, а захласната по звездите, - тя почувства простора на вселената около себе си, така безкраен и изпълнен с тайни, и усети нещо повече и по-велико отвъд това... и отвъд отвъдното, а после отвъд дори него и някак непознатите дълбини вътре в нея съответстваха на непознатия безкрай извън и... нямаше друга вселена.

А бяха много.

Много отвъд многото, непознаваеми.

Аз съм ги виждала, помисли си Близа. Знаеше Близа. Сега сълзите шуртяха по лицето й и тя най-сетне проумя природата на този кошмар и той бе по-страшен, много по-страшен от всичко онова, от което се беше страхувала. Това не беше пророчество. Още от самото начало са го тълкували погрешно. Не свършека на света виждаше тя.

Поне не свършека на този свят.

Сънят не показваше бъдещето, а миналото. Това беше спомен и въпросът как е възможно Близа да пази подобен спомен беше изместен от онова, което означаваше той. Кошмарът не можеше да бъде предотвратен. Защото вече се беше случил.