Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Изправен пред това невидимо присъствие, в което вече беше сигурен, той не показа никакви признаци на тревога. Чертите му не се изопнаха, напротив - изражението му омекна... а после, стъписвайки окончателно Скараб, той се усмихна. Тази усмивка излъчваше толкова чиста радост и наслада, такова секващо дъха безочливо щастие и светлина, че Скараб - царица млада и красива, на която се бяха усмихвали много мъже - поруменя, когато я почувства върху себе си.

Само дето тя, разбира се, не беше предназначена за нея.

Той заговори и гласът му беше плътен и благ, дрезгав от любов. „Кару? Тук ли си?“

Скараб се изчерви още по-гъсто и се благодари, че е невидима и че отблъсна Карнасиал от съзнанието си само миг преди това, за да не усети той горещата вълна, с която усмивката на непознатия я заля.

Красотата му - тя те караше да се вкамениш и да затаиш благоговението си като сдържан дъх. Неговата мощ беше част от тази красота - суровият, див мускус на сиритхар, забранен и разрушителен; самото му вдишване беше истинска привилегия - но най-поразително беше щастието му, така прекомерно и екзалтирано, че можеше да го долови както с очите, така и със сърцето си.

Звездни богове. Тя никога не беше изпитвала щастие като това, което виждаше в момента, и беше сигурна, че не й е съдено да вдъхнови някога друг за подобно щастие. През пролетта в първата си нощ с Карнасиал, когато ритуалите и танците бяха утихнали и двамата най-накрая останаха насаме, тя почувства неговата жажда и наслада още преди да я е докоснал. Тогава й се стори нещо истинско, но ето че сега вече не беше така.

Този поглед насреща беше нещо много повече; усещането, че цялата е проникната от него, се превърна в болка и Скараб се запита за кого ли е предназначен.

Изпратеното послание рикошира обратно в нея, върнато от Рийв и Спектрал, както и от Карнасиал - не и от Найтингейл, на която още не беше казала - и за момент надделя над всичко останало. Рийв и Спектрал бяха по-зрели и много по-опитни магове, владеещи телесте почти до съвършенство за разлика от тях двамата с Карнасиал, затова посланието на единия - двете пристигнаха едновременно, вплетени едно в друго, така че Скараб не можеше да прецени кое на кого е - излъчваше такова смайване и потрес, че тя примигна и отстъпи крачка назад.

Той отново заговори, но този път несигурност набразди челото му и усмивката му угасна: „Кару? Ти ли си това?“

Някой идва.

Това дойде откъм Карнасиал и почти веднага Скараб долови нечии стъпки по коридора, затова бързо отскочи встрани, което я запрати право към него в ъгъла на скалната ниша. Усети го как се сковава при този допир и тутакси се дръпва назад - бои се да не ме разгневи с това нежелано докосване, предположи Скараб - и веднага съжали, че е лишена от неговата опора пред лицето на тази стъписваща непознато ст.

После се появи някаква фигура.

Оказа се девойка приблизително на годините на Скараб. Не беше нито серафим, нито някоя химера, с които се бяха смесили серафимите.

Тя беше... чуждоземна. Скараб никога не беше виждала човешко създание и макар да знаеше какво представляват, появата на едно от тях я накара да зяпне от любопитство. Момичето нямаше нито кри ле, нито черти на звяр, но вместо да изглежда онеправдано заради това, опростените му форми въздействаха по-скоро като оголена до самата си същност елегантност. То беше крехко и стройно и се движеше с грациозността на здрачна сърна, появяваща се от среднощните сенки на лятото, а красотата му имаше толкова странен привкус, че Скараб не можеше да определи дали й доставя наслада, или по-скоро я стъписва. Кожата на непознатото създание беше като сметана, то имаше черните очи на птица, а косата синьо блещукаше. Синьо. Лицето й, подобно лицето на нейния възлюбен, беше поруменяло от радост и носеше отпечатъка на същата сладка и трепетна свенливо ст като неговото, сякаш това помежду им едва сега се раждаше.

- Привет - каза тя и думата беше летлива и мека като досег на пеперудено крило.

Той обаче не й отвърна подобаващо.

- Ти ли беше тук преди малко? - попита, оглеждайки около нея. - Невидима?

Сега на Скараб всичко й стана ясно. Усетил нечие присъствие, магът беше решил, че е дошло това момиче, невидимо - значи човешкото създание също владееше магията.

- Не - гласеше отговорът. Видът й стана неуверен. - Защо?

Следващото му движение дойде съвсем внезапно. Той я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и я прикри с тялото си, вперил поглед в празното пространство отпред, което, разбира се, изобщо не беше празно.

- Има ли някой тук? - попита, този път на езика на серафимите, а когато погледът му премина през Скараб, тя видя в очите му онова, което беше очаквала да види преди малко: подозрителност, примесена с тлееща жестокост. Както и решимост да закриля на всяка цена -синята чуждоземна хубавица, която прикриваше с тялото си.

С тялото си, отбеляза с любопитство Скараб, а не посредством съзнанието. Той не опита да се предпази срещу анима, а просто стоеше там, мощен и бесен, сякаш това би променило нещо. Сякаш неговата жизнена нишка и тази на неговата възлюбена не бяха нетрайни като проблясваща в ефира паяжина, уязвима при най-лек допир също като плетката на паяк.

Ще го убием ли, долетя мисълта на Карнасиал, неукрасена с интонация или сензорни нишки, които биха издали мнението му по въпроса.

Разбира се, че не - отвърна Скараб и усети как в нея се надига необясним гняв, сякаш Карнасиал беше сторил нещо нередно. - Освен ако не си готов лично да обясниш на Найтингейл, че сме открили потомък от коляното на Фиеста и сме прекъснали нишката му.