Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Това обаче скоро щеше да се промени.

- Но защо Лираз идва с нас? Защо не Акива? - попита Зузана. Пак.

- Знаеш защо - отвърна Кару. Пак.

- Вярно, ама не ми пука за нито една от тия причини. За мен е важно само че трябва да я търпя известно време. И защото ме зяпа така, като че се кани да ми изсмуче душата през ушите.

- Лираз не може да ти изсмуче душата, глупаче - каза Кару, за да разсее страховете на приятелката си. - Мозъкът - да, но не и душата.

- Е, добре тогава.

Кару се поколеба дали да не й каже как предишната нощ Лираз ги топлеше двамата с Мик, докато спяха, но се сети, че ако това стигне до ушите на Лираз, тогава тя наистина щеше да изсмуче нечий мозък.

- Не мислиш ли, че и аз бих предпочела да съм с Акива? - каза вместо това и този път в гласа й май се усети малко и от нейното разочарование.

- Е, приятно ми е да чуя, че най-после си призна - отбеляза Зузана. - Но това не стана без помощта на малкия Макиавели.

- Моля?! Според мен аз съм проклетият Макиавели - възкликна Кару, сякаш допускането на нещо друго беше обида, която не би могла да понесе. - Тук става дума за вдигането на цяло въстание!

- Права си - склони Зузана. - Ти си интригантка и коварна кучка. Направо стоя в захлас пред теб.

- Всъщност седиш.

- Седя в захлас.

Ето че отново се бяха озовали при кратера, където прекараха първата си студена нощ. Пристигнаха неотдавна и скоро пак гцяха да са на път към Брега на зверовете и портала. Е, поне някои от тях гцяха да тръгнат натам, но Акива нямаше да е сред тях. Кару се опитваше да се владее, но никак не й беше лесно. Когато планът се оформяше в главата й - още в стаята на Акива, докато мъртвото тяло на Тен лежеше проснато на пода - и умът й трескаво обмисляше подробностите, тя през цялото време виждаше Акива до себе си, не Лираз.

Но щом представи идеята си пред военния съвет, лека-полека стана ясно, че нейният план е само част от една много по-мащабна стратегия и ако се придържат към нея Акива, в ролята си на Бич за зверовете, щеше да е много по-необходим тук.

Мамка му.

Стана точно така: вместо Акива я придружаваше Лираз и това беше правилното решение. Иначе химерите щяха да се усъмнят как така Тиаго е пуснал Кару заедно с Акива през портала, а се налагаше да поддържат заблудата. Имаше още твърде много неща за поддържане, мътните го взели.

Единствената утеха бе, че мине ли веднъж през портала, армията от химери вече няма да дебне всяко нейно движение.

Но след като няма да е с Акива, отпадаше и причината да се притеснява, че някой дебне всяко нейно движение.

- Всеки от нас има своя роля - каза тя на Зузана и Мик, но сякаш го напомняше и на самата себе си. - Да се доберем до Яил е само началото. Бързо, чисто и по възможност без апокалипсис. Дано стане. Върнем ли се обаче в Ерец, чака ни нова битка. А както знаете, не всички шансове са на наша страна.

Меко казано.

- Мислиш ли, че те ще се справят? - попита Мик. Гледаше към воините, които в този момент се приземяваха в кратера, химери и серафими заедно. В небето представляваха завладяваща гледка, прилепови и огнени криле, размахани в хармоничния и плавен ритъм на полета.

- Ние - поправи го Кару. - Да, смятам, че ще се справим. - Трябва да се справим. - Ще го направим.

Ще победим Яил. Но дори да стане, това всъщност щеше да е едва началото. През колко още проклети начала трябваше да преминат, докато най-после стигнат мечтата си?

До другия живот. В хармония между расите.

Мир.

„Дъщеря на моето сърце - беше се обърнала към нея на прощаване Исса. С малки изключения, като Тиаго например, химерите без криле оставаха в пещерите и на раздяла Исса издекламира последното послание на Бримстоун към Кару. - Два пъти моя дъщеря, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта, а твоето име съдържа истината. Ти си надеждата за всички нас.“

Твоята мечта е и моя мечта.

Да, така беше. Само че Кару се съмняваше дали в представата на Бримстоун за „хармония между расите“ има толкова целувки, колкото в нейната.

Престани да се разсейваш с мисълта за целувки. Съществуването на цели светове е заложено на карта. Тортата е за по-късно; ударението е на по-късно.

А трябваше да се случи, когато последва Акива до скалната ниша - мили богове и звезден прах, видът на голите му гърди събуди толкова... жарки... спомени - но така и нищо не стана, защото той изведнъж се напрегна и взе да настоява, че заедно с тях има още някой или нещо, невидимо, което тръгна да преследва напосоки с меч в ръка.

Кару не се усъмни в думите му, но тя самата нищо не почувства, нито пък можеше да си представи какво ги заплашва. Въздушните елементали? Призраците на мъртвите кирини? Богинята Елай в лошо настроение? Каквото и да беше, техният кратък миг насаме скоро приключи и дори не можаха да се сбогуват както трябва. Мислеше си, че раздялата ще да е полека, ако го бяха направили. После обаче си спомни техните предутринни сбогувания в реквиемната горичка преди години и колко тежко й беше всеки път да отлита надалече от него, затова трябваше да си признае, че прощалната целувка изобщо не би направила раздялата по-поносима.

Ето защо насочи ума си към предстоящата задача и се опита да не се озърта за Акива, който трябваше да е оттатък ятото воини, които в момента се приземяваха.

Та ето какъв беше планът:

Вместо да минат през портала и да атакуват Яил на непозната територия, Тиаго и Елион ще отведат главните сили на тяхната обединена армия на север към втория портал и ще чакат там, за да посрещнат Яил, когато Кару и Лираз го пратят обратно вкъщи.