Сънища за богове и чудовища

Оглавление

105

Съвсем скоро, мислеше си тогава, това ще е възможно.

А когато тази сутрин излетяха от пещерата, когато видя как леко се носят по въздуха техните обединени армии, въображението му съвсем се развихри. Представяше си място, което е само на тях двамата. Техен... дом. Акива никога не беше имал свой дом. Нито нещо, което далечно да напомня на дом. Само казарми и походни палатки, а преди това - без време свършилото детство в харема. Позволи си да си представи една съвсем простичка картина, да си въобрази, че това не е най-голямата илюзия на света. Дом. Черга, маса, където двамата с Кару ще се хранят заедно, столове. Само те двамата и потрепващите пламъчета на свещите, а той ще може да протегне ръка през масата и да хване нейната, само за да я подържи; двамата ще имат време да си приказват и постепенно да се разкриват, пласт след пласт, един пред друг. Ще има врата, зад която да се изолират от целия останал свят; места, където да държат нещата си, които ще са само техни. Акива дори не можеше да си представи какви ще са тези неща. Досега не беше притежавал нищо свое, само мечовете. Най-красноречиво за това говореше фактът, че за да си представи своя бъдещ домашен уют, той трябваше да черпи образи от руините на отдавна замрелия живот в Киринските пещери, където навремето неговият род беше унищожил нейното племе.

Посуда и канализация, гребен и котле.

И... легло. Легло със завивка, обща за двамата. Имаше някакво златно зрънце в представата за това толкова простичко нещо, че то успя да събере цялата надежда на Акива, цялата му уязвимост, накара го да види и да повярва, искрено, че би могъл да бъде... себе си след войната. Тази сутрин, докато летяха, всичко това му се струваше само на ръка разстояние.

Не дръзна да си представи къде точно ще се намира този техен дом, нито каква гледка ще се разкрива пред очите му, когато прекрачи от прага навън; сега обаче, щом се сетеше за него, едно-единствено нещо виждаше: каква ще бъде гледката от прага на това тихо райско кътче от неговите мечти.

Навсякъде лежаха пръснати трупове.

- Не е рай - отвърна Кару със заекване, изчерви се цялата и за миг затвори очи. Акива сведе поглед и беше запленен от миглите й, тъмни и потрепващи над синкавата плът около очите. А когато тя отново се взря в него, този поглед го разтърси с черното сияние на ирисите без зеници; той беше бездънен и в него се събираше цялата й тревога, заедно с болката, равна на неговата; но в него имаше и сила. - Знам, че нас двамата никъде не ни очаква рай - продължи тя. - Но все някъде трябва да има щастие, нали? Според мен Ерец заслужава поне малко от него, така че... -Тя се смути. Помежду им все още имаше дистанция. - Мисля, че трябва да вложим цялото наше щастие тъкмо там, не в някакъв измислен рай, който дори не ни е нужен. - Тя се поколеба, вдигна очи. Взираше ли се, взираше, струейки цялата през тия нейни удивителни очи. За него. За

него. - Ами ти?

- Щастие - каза той предпазливо и с нотка на недоверие, сякаш щастието беше мит, също като всички техни богове и чудовища.

- Не се предавай - прошушна Кару. - Няма нищо нередно в това да се радваш, че си жив.

Настана мълчание и тя усети, че той с усилие търси думите.

- Все ми се дава втори шанс - проговори той, - който не ми се пада по право.

Тя не му отговори веднага. Знаеше каква вина тежи върху плещите му. Мащабът на саможертвата на Лираз и нея разтърси отдън душа. За пореден път си пое дълбоко дъх, после прошепна, надявайки се, че думите й няма да бъдат изтълкувани погрешно.

- Шансът е бил на нейна страна и тя е решила да ти го отстъпи. - Чувстваше, че този дар е не само за Акива, но и за нея самата.

Ако Бримстоун е бил прав, тази надежда им беше последната. Сега и двамата искаха тя да стане реалност, а това по някакъв начин я превръщаше в шанс и за Ерец.

- Може би - отвърна Акива. - Казваш, че мъртвите не искат отплата и сигурно е така, понякога, но когато си единственият оцелял...

- Още не знаем дали те... - Кару замлъкна, дори не можеше да завърши изречението.

- Тогава животът ти изглежда като откраднат от някой друг.

- Дарен.

- И вече единственото, което чувстваш в сърцето си, е жаждата за отмъщение - довърши тон.

- Знам го. Повярвай ми. Но ето че сега се крия в душ кабината заедно с теб, вместо да се опитам да те убия. Излиза, че сърцето понякога може да си промени мнението.

Далечен намек за усмивка. Но и това не беше малко. Кару й отвърна - не с намек, а със съвсем истинска усмивка; припомни си всяка от неговите красиви усмивки, всички тези загубени лъчезарни усмивки, и се насили да повярва, че не са завинаги изчезнали. Всеки може да се пречупи. Няма как винаги да се устоява. Не и този път обаче. Не и сега.

- Това не е краят на надеждата - каза тя. - Не знаем какво е станало с другите, но дори да знаехме, дори то да е най-лошото... нас все още ни има, Акива. И аз няма да се предам, докато нас ни има. - Тя беше много сериозна. Даже беше готова да вложи страст, стига това да го убеди.

И май сполучи.

Още от самото начало - още от Булфинч, сред пушека и мъглата - в погледа му винаги имаше някакво изумление, когато я гледа: очите му широко отворени, сякаш я изпиват цялата. Сякаш се страхуваше да мигне, даже да диша. Следа от това изумление се мярна и сега, а неговата стоманена твърдост и непреклонната му ярост отстъпиха. Промяната се усети само в мускулите около очите - Кару забеляза как напрежението в тях се разсейва и това й донесе огромно облекчение - може би твърде голямо за дребната промяна, която го предизвика. Или пък напълно съответстващо. Защото това изобщо не беше дребна работа. Ех, ако можеше толкова лесно да се пропъди и омразата - само като разпуснеш мускули.