Сънища за богове и чудовища

Оглавление

106

- Права си - каза Акива. - Извинявай.

- Не искам да ми се извиняваш. Искам да си... жив.

Жив. С биещо сърце, с препускаща кръв - да, точно толкова жив, но и повече от това. Искаше го жив с блеснали очи. С опряна върху сърцето й ръка, с онова „ние сме началото“ - ето толкова жив.

- Аз съм жив - отвърна той и в гласа му имаше и живот, и обещание.

Кару все още се влияеше от откъслечните спомени, видени през очите на Мадригал. В онова тяло беше по-висока и гледната й точка беше различна, но точно сега сякаш нещо я върна право в реквиемната горичка, малко преди първата им целувка. Пожарът в неговия поглед и огънатото му по нейните извивки негово тялото. Това предизвикваше неудържим трепет между тях, както тогава, така и сега и времето сякаш се преобърна и върна сърцето й обратно в предишното му простичко състояние.

Някои неща са винаги прости. Като магнитите например.

И изобщо не беше необходимо времето да се преобръща. Не се дължеше нито на реквиемната горичка, нито на първата целувка. Бузата на Кару беше точно на височината, на която можеше да я отпусне върху гърдите на Акива и тя го направи, най-накрая, а тялото и последва добрия пример на бузата. Онова проклето разстояние, макар и тънко колкото косъм, което ги делеше, се стопи. Сърцето на Акива биеше срещу слепоочието й и ръцете му я обгърнаха; той беше жарък като лято и тя усети някакъв стон да се надига в него, който го освободи и от последните задръжки и той напълно се претопи в нея; тя на свой ред се отпусна с въздишка и нейното топене посрещна неговото. Усещането беше толкова хубаво. Не ни дели вече никакъв въздух, помисли си Кару, и никакъв свян. Нищо не ни разделя.

Толкова беше хубаво.

Тя го обви с ръце - да го притегли още по-близо до себе си и още посилно. С всяко вдишване поемаше неговия жар и уханието му, спомнени и преоткрити, и тя си спомни и преоткри също колко беше мускулест и як - тази негова плътност и осезаемост й подейства като шок, защото той изглеждаше толкова... безплътен. Като някоя природна стихии. Любовта е стихия, припомни си Кару нещо отпреди много, много време и се почувства така, сякаш се носи по водата. Ако вярваше на очите си, Акива беше само огън и въздух. Но на допир беше толкова

тук. Така реален, че да може да го задържи завинаги.

Ръката на Акива се заспуска надолу по косата й, а после пак н пак; усети допира на устните му о темето си и я изпълни не желание, не, а нежност и дълбока благодарност, че той е оживял, тя - също. Благодарност, задето я беше открил и че я беше открил отново. И... о, богове и звезден прах... отново. Дано за последно му се налага да я търси.

Ще ти помогна, помисли си тя с лице, притиснато към биещото му сърце. Ще бъда винаги точно тук.

Той сякаш я чу - и одобряваше, - защото още по-плътно обви ръце около нея.

Когато Зузана отвори вратата на банята и извика: „Супата е сервирана!“, двамата бавно охлабиха прегръдката си и размениха погледи, в които имаше... благодарност и обещание и съобщност. Бариерите бяха сринати. Не с целувка - не с това, все още не, - но поне с докосване. Принадлежаха си завинаги. Запазила жарта на Акива в тялото си, Кару излезе от душ кабината. Зърна отражението им в огледалото, сякаш бяха поставени в рамка, и си помисли: да, така и трябва да бъде.

Отраженията им се спогледаха - нежно, радостно и чисто, макар и не още напълно освободени от скръбта и болката, - а после те двамата последваха Вирко в хотелската стая, където върху пода като на султански пикник беше подредено цяло угощение.

Започнаха да се хранят. Кару и Акива гледаха да са близо един до друг, за да могат да се докосват във всеки момент и по всеки повод, което Зузана отбеляза с одобрителен поглед и обичайното си леко насмешливо повдигане на едната вежда.

Едва бяха наченали да опитват многобройните блюда, когато дочуха отвън да се крещи.

Вратата на някаква кола се затръшна и два мъжки гласа взеха да се надвикват гневно. Можеше да е какво ли не, просто някаква лична крамола, заради която петимата едва ли щяха да скочат като ужилени - пръв Акива - и едновременно да се втурнат към прозореца. Третият глас ги накара. Принадлежеше на жена, мелодичен и отчаян. Пърхаше пленен от неприязънта на другите два гласа като птиче в клетка.

И говореше на езика на серафимите.

От прозореца нямаха добра гледка към суматохата долу, затова Кару и Акива отново използваха заклинанието, станаха невидими и излязоха навън. Мик и Зузана ги последваха, видими, а Вирко остана в стаята.

В предния двор се разрастваше скандал - тълпа пратили дечурлига от казбата се возеха едно друго в ръчна количка и зяпаха гостите на хотела - и нямаше съмнение какъв е източникът на конфликта. Някаква млада жена седеше полусвлечена от задната седалка на една кола и явно изобщо не осъзнаваше нито коя е, нито къде се намира.

Лицето й беше безизразно и окървавено. Имаше сочни устни и тъмнокафява гладка кожа, а очите гледаха празно: красиви и твърде искрящи, прекалено широко отворени и бялото им беше прекалено бяло. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, седеше на ръба на седалката с отметната назад глава и от окървавената уста се изливаха невъобразими потоци трескава реч.

Нужно беше известно време, за да се проумее всичко това. Кръвта, жената и двата езика, еднакво шумни и заглушаващи се един друг. Мъжете се караха на арабски. Единият от тях очевидно беше докарал жената и нямаше търпение да се отърве от нея. Другият беше служител на хотела, който - съвсем разбираемо - изобщо не беше склонен да я приеме.