Сънища за богове и чудовища

Оглавление

111

В хола на апартамента, свита върху дивана с избродирана с флорални мотиви лимоненозелена копринена тапицерия, Кару очакваше пристигането им. На позлатената масичка пред нея лежеше карта на Ватикана, отворен лаптоп и внушителна скулптурна композиция от истински плодове, включително ананас - сякаш човек можеше просто да посегне и да го захапе. Кару не откъсваше поглед от гроздето, но се боеше да не срути цялото това фантастично произведение.

- Вземи си нещо, ако искаш - поощри я мнимата й баба Естер Ван де Флут, която седеше край нея, поглаждайки с босия си крак мускулестия гръб на огромното куче, проснато отпред.

Естер, макар и приказно богата, не беше от онези приказно богати възрастни дами, които лягат под скалпела, за да запазят младостта си, спазват драконовски диети само и само да останат кожа и кости и носят дизайнерски дрехи, които биха подхождали повече на някоя манекенка.

Тя носеше джинси и туника, която си хареса на една улична сергия, а бялата й коса беше прибрана в небрежен кок. И очевидно не беше аскет, ако се съди по сладкиша в ръката й н уютните извивки на гърдите и ханша. Младежкият й вид - по-точно привидните седемдесет години, тъй като всъщност караше тринадесетото си десетилетие - беше съхранен не чрез хирургическа намеса или диети, а с едно желание.

Един бруксис, най-могъщото от желанията, за което се плащаше скъпо и което се даваше само веднъж в живота. Повечето снабдители на Бримстоун използваха своя бруксис за едно: дълъг живот. Само дето не се знаеше колко всъщност продължава това „дълъг“. Кару познаваше един малайски ловец, който преливаше от жизненост в навечерието на двестната си годишнина, когато го видя за последно. Май всичко зависеше от желанието. Повечето хора, рано или късно, се уморяват да надживяват всички останали. Колкото до Естер, тя твърдеше, че не знае още колко погребения на кучета може да понесе.

Сегашните й любимци обаче бяха още млади и в отлично здраве. Наричаха се Пътешественик и Матусал, съответно по имената на конете на генералите Лий и Грант. Всичките мастифи на Естер носеха имена на бойни коне. Това беше шестата й двойка и тя най-после благоволи да почете и американците.

Кару огледа кулата от плодове.

- Сигурно на някого е отнело часове да построи това нещо.

- А ние заплатихме скъпо за този труд. Яж.

Кару си взе един грозд и остана доволна, че кулата не се срина.

- Време е да научиш как да се наслаждаваш на парите, скъпа - отбеляза Естер, сякаш Кару беше дебютантка в света на лукса, а тя - неин наставник. В добавка към услугите, свързани с Кару, които през годините Естер правеше на Бримстоун - записването в различни училища, изготвянето на документи с фалшива самоличност и други от този род - тя беше тази, която откри и множеството й банкови сметки, ето защо със сигурност знаеше по-добре от самата Кару

на колко възлиза нейното състояние. - Урок номер едно: не се притесняваме колко време е отишло за създаването на скулптурите от плодове. Просто ги ядем.

- Всъщност няма нужда да се уча на всичко това - отвърна Кару. - Няма да остана тук.

Естер огледа стаята.

- Не ти харесва „Сейнт Риджис“ ли?

Кару проследи погледа й. Гледката представляваше същинско насилие над сетивата, сякаш целта на интериорния дизайнер е била да демонстрира представата за „разкош? на площ от четиристотин-петстотин квадратни метра. Високият сводест таван - опасан с декоративна златна боя. Червените кадифени завеси - като взети от будоара на някой вампир; навсякъде позлата и роял с етажен сребърен поднос с еклери върху лъскавия му капак. Имаше дори огромен гоблен със сцена от коронация, провесен върху стената - някакъв крал, коленичил, за да получи короната.

- Ами, не - призна тя. - Не особено. Но аз говорех за Земята. Няма да остана тук.

Естер я удостои с леко примигване - сигурно й трябваше известно време да си представи как се изоставя несметно богатство като това на Кару.

- Наистина? Ясно. Като се има предвид онова късче от рая оттатък... - тя кимна към съседната дневна, - не мога да те виня. - Естер беше... впечатлена... от Акива. „Божичко!“, успя само да прошепне, когато Кару й го представи. - Не че ми се е случвало, но сигурно човек трябва да прави големи жертви в името на любовта.

Кару не беше споменала нищо за любов, но и не беше особено изненадана, че това е толкова очевидно.

- Нямам чувството, че правя жертва - откровено отвърна тя. Животът в Прага вече й се струваше далечен като сън. Даваше сн сметка, че ще има дни, в които Земята ще й липсва, но в момента умът и сърцето й бяха устремени към Ерец, към неговото забулено в неизвестност настояще - Скъпа Нитид, или вие, звездни богове, или който и да е там, моля ви, нека нашите приятели оцелеят - и несигурното му бъдеще. И, да, точно както намекваше Естер, Акива имаше голям дял във всичко това.

- Е, но поне сега можеш да се насладиш на богатството си - отбеляза Естер. - Признай, че банята е наистина чудна.

Кару призна, че наистина е така. Банята тук беше по-просторна от апартамента й в Прага н всеки квадратен сантиметър беше облицован с мрамор. Току-що беше излязла от нея; косата й, още влажна н благоуханна, падаше върху раменете.

Тя взе картата и я разгъна на дивана между тях.

- Е - каза, - къде са настанени ангелите?

В основата си планът на Кару беше съвсем прост, ето защо не й трябваше да знае повече от това къде да открие Яил. Ватиканът може и да беше малък за суверенна държава, но представляваше същински капан за някой, който изневиделица се е озовал в него и реши да тръгне от стая в стая.