Сънища за богове и чудовища

Оглавление

122

Колко секунди са нужни, за да загубиш всичко, което ти е свидно?

Естер, мина й през ума и насред това протяжно безумие тя усети горчивина, но иначе не беше изненадана. Явно са ги очаквали. И се оказаха изправени не само пред личната стража на Яил - шестимата доминионци, които охраняваха покоите му. Тук имаше поне трийсетина войници. А може би четиридесет?

А ето го и него. Оттатък отворените двери, предпазливо и без да бърза, защитен от плътните редици на своите воини, бавно пристъпваше Яил. Кару първа го видя, още преди той да я забележи, защото императорът гледаше право пред себе си, без да отклонява поглед. Грозотата му беше всичко онова, за което беше чувала, но и много повече: възлестата като въже тъкан на белега и краищата на ноздрите, които се подаваха от двете страни, сякаш не можеха да се освободят от неговия капан - също като стъпкана гъба, която започва полека да загнива. Устата му сама по себе си представляваше страховита гледка, сведена само до останки от зъби, през които дъхът влизаше и излизаше със звука на шляпащи в калта ходила. Но не това беше най-зловещото в императора на серафимите. А изражението. Цялото беше изплетено от омраза. Дори усмивката му беше част от нея: колкото злобна, толкова и тържествуваща.

- Племеннико - произнесе той и тази подгизнала от слюнка дума беше пропита от неприязън и триумф.

Яил надничаше измежду раменете на войниците си към Акива. Така нареченият Бич за зверовете, за чиято смърт настояваше още когато огненоокото копеле беше малък пикльо и се скъсваше от рев, докато накрая не заспиваше от изтощение. „Убий го“, посъветва тогава той брат си Йорам. Още помнеше вкуса на тези думи в устата си - съвсем ясно, защото бяха сред първите, които произнесе след свалянето на превръзките. Поне първите, които се опита да произнесе, а тогава това все още беше същинска агония; устата му - мокра червена дрипа, а отвращението, надничащо през очите на брат му, както и в очите на другите, все още го караше да се присвива от срам. Позволи на една жена да го посече. Какво значение имаше, че той оживя, а тя - не. Нали щеше да носи нейната дамга вовеки.

„Ако си умен, ще го затриеш още сега“, каза тогава на брат си. Сега, връщайки се назад, си даваше сметка, че това е било грешка. Йорам беше император и не търпеше да му се нарежда.

„Какво, още ли се опитваш да й отмъстиш? - беше отвърнал подигравателно Йорам, извиквайки сянката на Фиеста помежду им. И двамата опитаха и се провалиха в опита да укротят стелианската наложница; тя може да беше мъртва, но не и пречупена. - Явно това, че я уби, не е задоволило щението ти и сега искаш и момчето. Нали не очакваш тя да те види отнякъде и така да я накараш да страда още повече?“

„Той е нейно семе - настоя тогава Яил. - Тя беше спора, довяна тук от вятъра. Зараза. От нея нищо добро не може да поникне.“

,Добро? Че каква ми е ползата от „добър“ воин? Той е мое семе, братко. Или намекваш, че моята кръв не е по силна от тази на една бясна кучка?“

Ето това беше Йорам: недалновиден, ограничен. Лейди Фиеста от Далечните острови беше всичко друго, но не и „кучка“.

„Пленница“ също не беше.

Никой не разбра как се беше озовала в харема на императора, нито защо изобщо реши да остане в него, но едно беше ясно - че го прави по своя воля. Защото беше стелианка и макар никога да не го показа, Яил беше сигурен, че тя владее силата. Значи замисълът, така смяташе той, е бил неин. Та значи... защо дъщеря на това мистично племе ще влезе доброволно в леглото на Йорам?

Яил бавно примигна срещу Акива. Защо наистина? Достатъчно беше да погледне копелето, за да разбере чия кръв е по силна. Черна коса, мургава кожа - не чак толкова тъмна като на Фиеста, но по-близка до нейната, отколкото до тази на Йорам. Очите, естествено, бяха като нейните. Ами способностите в магическото изкуство? В случай, че някой все още се съмнява.

Навремето Йорам трябваше да послуша брат си. Трябваше да го остави да излее гнева си докрай, но вместо това му се присмя и го натири да се храни в уединение, защото не можел да трае сучещите и всмукващи звуци, които произвеждал с обезобразената си уста.

Е, сега пък Яил можеше да си позволи да се надсмее над всички тях, нали така? И да мляска и да смуче колкото си ще, докато го прави.

- Самият Бич за зверовете - продължи, пристъпвайки напред, но не чак толкова напред, че да излезе иззад плътните редици на своите доминионци: два пъти по двайсет воини между него и нападателите; десет от тях притежаващи специално оръжие, което така ефективно и в същото време толкова зрелищно беше омаломогцило Акива предишния път: татуирани длани.

Не техните собствени, разбира се. Съсухрени и мумифицирани до кафяво, някои с нокти, но всички неизменно белязани с дяволските очи - протегнатите напред отсечени ръце на воини химери.

При вида им звярът край Акива нададе гърлено ръмжене. Гривата от остриета около врата му се наежи и се разтвори във ветрило като смъртоносно цвете. Пред очите им сякаш удвои размера си, превръщайки се в кошмара на бойните полета, двойно по-страховит на фона на това пищно украсено помещение, което сякаш изведнъж изпълни до краен предел.

Тази гледка смрази Яил. Макар и барикадиран зад тела и жив огън, въпреки че беше подготвен какво да очаква - благодарение предупреждението на онази чудовищна жена, неговият благодетел сред човеците, - гледката го ужаси. Не самата химера, а фактът, че серафим и химера стоят рамо до рамо. Зверовете открай време бяха целта на братовия му кръстоносен поход. Яил сега беше обърнал взор към нов враг, но тази гледка отпред преобръщаше наопаки хилядолетна