Сънища за богове и чудовища

Оглавление

123

традиция - тумор, чието разпространение не трябваше да бъде допускано в Ерец.

Щом се завърне, ще го унищожи до крак. Но явно и последните бунтовници трябва да са вече прегазени, помисли си доволно той. Иначе защо тези тримата ще идват при него съвсем сами, неподкрепени от армия? Тъкмо се канеше да се надсмее над тези глупаци, но изведнъж си даде сметка, че се е разминал на косъм със смъртта и тази мисъл го скова. Ако не беше предупреждението на онази жена, той щеше да спи в леглото си, когато те се промъкнат през прозореца.

Едва на косъм. Този път само късметът го отърва. Втори път нямаше да допусне такова недоглеждане.

- Принцът на копелетата - продължи той с чувството, че изпълнява мисия, отлагана с години: изкореняването на стелианската зараза, унищожаването и на последната следа от Фиеста, както и на всичко, тръгнало от нея. - Седмият носител на прокълнатото име Акива. -Тук той направи пауза, умишлено. - Знаеш ли, че нито един от извънбрачните не е носил това име преди теб? Дъртият управител Байон, той ти го даде - просто напук. Само и само майка ти да се влачи по корем пред него и да го умолява да те пожали. Всяка друга жена в харема щеше да направи така, но не и Фиеста. „Драскай каквото щеш по твоите хартии, дъртако - каза му тя. -Синът ми няма да се оплете в паяжината на твоята орис.“

Яил внимателно се взря в Акива, дебнейки как ще реагира той.

- Смели думи, нали? Колко пъти избегна смъртта? Въпреки проклятието на твоето име и гибелните капани, които лично ти бях заложил. Колко още?

Тогава му се видя, че Бича за зверовете сякаш се вкочани. Яил усети, че е сложил пръст в раната.

- Други загинаха, но не и ти - продължи да налучква той. - Може пък да си насочил проклятието извън теб. Не ти умираш. А всички други около теб.

Челюстта на Акива се втвърди.

- Сигурно е тежко бреме - продължи да дълбае Яил, поклащайки глава с престорено прискърбие. - Смъртта те търси ли, търси, но не може да те съзре. Невидим за смъртта, ама че съдба! А тя най-накрая се отегчава и взема този, който й е подръка. - Той замълча, усмихнат, после се постара следващите му думи да прозвучат топло и искрено. - Племеннико, имам добри новини за теб. Днес ще развалим проклятието. Днес ти най-после ще умреш.

Макар и готов да се изправи лице в лице с чичо си, Акива се оказа неподготвен за разтърсващото разкритие и то го порази като юмрук право в сърцето. Случващото се сега беше като ехо на събитията от Кулата на завоевателя, когато Яил и неговите войници изневиделица се оказаха господари на положението.

„Избийте всички до крак - беше заповядал Яил в онзи ден и неговите войници се подчиниха с каменни лица, изкормиха съветниците и изклаха поред гигантите от Сребърните остриета, които Хазаел и Лираз толкова се бяха постарали да обезоръжат, без да ги нараняват. Избиха дори прислужничките в банята. Това буквално се беше превърнало в кървава баня: императорът и престолонаследникът потопени в червените води на басейна. Кръв по стените, кръв по пода, кръв навсякъде.“

И сега - същият глас, същото лице, същата численост на войниците. От все още незарасналите охлузвания по лицата им можеше да се досети, че някои са били в кулата и са оцелели след взрива. Сега освен мечовете бяха насочили към него същите зловещи оръжия, с които го изненадаха в онзи окъпан в кърви ден.

А и поздравът на Яил беше същият. О, този премляскващ глас. „Племеннико.“ Тогава се обърна така към Яфет, безволевия престолонаследник, малко преди да го убие. Сега беше ред на Акива и назоваването му беше последвано от литания с многото му имена.

Бич за зверовете. Принц на копелетата. Седми носител на прокълнатото име Акива.

Акива слушаше мълчаливо как ги изрежда, едно по едно, и се питаше: дали някое беше наистина негово? Какво е имала предвид майка му, казвайки, че той няма да бъде оплетен в паяжината на тяхната орис? Това го накара да се почувства така, сякаш Акива не е истинското му име, а поредната отличителна черта на един от извънбрачните, също като бронята и меча му. Името, както и военното обучение му бяха натрапени насила и сега, като чу как е реагирала Фиеста на това, се запита: кой друг може да е той? Какво още?

Първият отговор, за който се сети, беше прост, толкова прост, колкото и целта, с която пристигна тук; прост като неговите желания.

Аз съм жив.

Спомни си момента - изглеждаше толкова отдавна, но не беше, - когато лежеше проснат по гръб на учебната арена в Кейп Армазин, а брадвата - брадвата на Лираз - се заби само на сантиметри от главата му в твърдата земя. Тогава вярваше, че Кару е мъртва; в онзи момент и на онова място, дишайки тежко и вгледан нагоре в звездите, се примири, че животът е просто средство за действие. Нещо, което владееш като сечиво. Животът на всеки от тях: оръдие за оформяне на света.

Спомни си и молбата на Кару от предишния ден, когато бяха заклещени под душа: „Не искам да съжаляваш - беше казала тя. - Искам да бъдеш... жив.“

И тя имаше предвид нещо повече от живот като обикновено оръдие. Някак от тона й тогава пролича, Акива го усети, че за нея животът в този момент е жажда.

Каквото и да беше името му, каквото и да беше неговото минало или потекло, Акива беше жив и също беше жаден. За мечти, за мир, за усещането как тялото на Кару се притиска в неговото, за дома, който биха могли да споделят, някъде, някога, и за промените, които предстои да видят - както и увенчаването на тяхното дело - в бъдните десетилетия на Ерец.

Той беше жив и имаше намерение такъв да си остане, затова, когато чичо му се присмя, търсейки слабото му място - не му стигаше да убива; трябваше и да измъчва, - Акива го чу какво казва, но нищо от това не го засегна. Все едно да заплашваш мрака на зазоряване.