Сънища за богове и чудовища

Оглавление

125

Я чакай! Върни малко назад! Та това беше гавриел!

А такива в калъфа от цигулката на Мик имаше цели четири\

Калъфът сега лежеше в краката на Зузана. Тя продължаваше да благоговее пред Мик, измъкнал по чудодеен начин съкровищницата с желания направо изпод носа на злата Естер. Ама че кеф. Дали дъртата вещица вече се е усетила? Колко ли беше бясна? И може ли да се брои за отмъщение, щом дори не си видял агонията на врага?

Едно беше сигурно - това определено можеше да се причисли към подвизите на Мик, макар да имаха разногласия по въпроса кой точно поред да е той. Според Зузана беше третият и последен подвиг, защото тя броеше поправянето на климатика в Уарзазат и нямаше намерение да се отказва от него. Той обаче настояваше, че това не влиза в сметката откъдето и да го погледнеш, защото го бил направил в свой личен интерес, за да може да й се нахвърли след това - ето защо според него му оставаше още един подвиг. Зузана се опъваше до момента, в който взе да изглежда така, сякаш му се моли час по-скоро да й направи предложение, и тогава престана да се съпротивлява. Освен това точно сега си имаха по-големи грижи: небето продължаваше зловещо да пустее, както и дисплеят на телефона й. А нямаха представа нито какво биха могли, нито какво би било редно да предприемат. Дали щяха да помогнат, ако можеха да летят и да се бият? Какво повече биха могли да направят, което Акива, Вирко и Кару не го могат? Зузана допускаше, че е невъзможно човек да си пожелае военен опит и стратегически умения. Или пък можеше?

Освен това трябваше да мислят и за Елиза. Дори да се наложеше по неволя да станат супергерои и някак успееха да спасят положението, нямаше да я изоставят да седи сама тук, нали така?

Ей, я чакай!

Зузана погледна първо Елиза, после Мик. После вдигна вежда. Мик също погледна Елиза.

- Ами да, разбира се! - каза веднага.

Ето така двамата, притиснати от липсата на време, избраха най-подходящите думи, които им дойдоха наум, за да избавят една млада жена, чиято болест беше пълна загадка за тях. После Зузана с благоговейно притихнал глас ги повтори пред гавриела върху дланта си. Чувстваше се така, сякаш говори на Бримстоун.

- Желанието ми е Близа Джоунс, родена Елизаел, отново да овладее тялото и ума си. -После нещо сякаш я подкокороса да добави. - И нека стане възможно най-доброто свое аз. -Защото в този момент това изглеждаше най-истинското от всички желания - не да предава собственото си аз, представяйки се за някоя друга, а да потъне в собственото си аз. Да съзрее.

Когато желанието надхвърля възможностите на медальона, за който е направено, тогава нищо не се случва. Все едно да имаш скули, а да си пожелаеш един милион долара. Мик и Зузана нямаха представа дали онова, което си бяха пожелали, е по силите на един гавриел. Затова впиха погледи в Елиза, очаквайки да видят поне някакъв, макар и дребен знак, че желанието им е изпълнено.

Но не получиха дребен знак.

Така да се каже... знакът изобщо не беше дребен.

Ни най-малко.

Думата, която произнесе Акива, беше Хаксая и дори Яил да нямаше представа какво значи тя, даже да не знаеше, че е име, ефектът й беше повече от видим.

Една секунда.

Както зад гърба му имаше само празно пространство, така изведнъж въздухът стана плътен и доби форма - съчетание от рунтава козина и зъби, - която се движеше. В мига, в който я зърна, тя го атакува. Двете половини на една и съща секунда. Нещо бързо го издърпа назад.

Две секунди.

Сега всичките му войници бяха пред него. Не им оставаше нищо друго, освен да извият вратове и да погледнат назад, а той усети стомана, опряна о плътта му, и ахна; докато доминионците се озъртаха насам-натам, той вече беше повален на колене до вратата с острие, впито в гърлото, а нападателят му стоеше отзад, недосегаем за тях.

Раздаде се жално мяукане. То напълно отговаряше на хаоса в главата на Яил, но не излизаше от неговите уста. Не би дръзнал да вика, не и когато острието е опряно в гърлото му. Пищеше Падналия, който все още се гърчеше на леглото, борейки се с момичето.

Три секунди.

Острието се дръпна. Яил реши, че гърлото му вече е прерязано и взе да се тресе от паника, но въпреки всичко все още можеше да диша. Усети парене - оказа се само порязан.

- Много съжалявам - дочу глас, женски шепот край ухото му. Острието беше като на бръснач, а тя никак не внимаваше с него. Ново парване, ново порязване и смях иззад рамото му. Гърлен, весел.

Войниците имаха време колкото да извият вратове и да се втренчат в него. Разстоянието между секундите беше наситено с техния потрес и крясъците на Разгут.

- Не не не! - Гласът на падналото създание беше ожесточен и пропит от ярост. - Избийте ги! - беснееше то. - Избийте ги!

Сякаш подчинявайки се на неговата заповед, един от войниците тръгна към Яил, вдигайки меча си срещу химерата, която го държеше. Хватката й около Яил стана още по-здрава. Ноктите й се впиха в плътта му през дрехите, а острието потъна още малко навътре.

- Спрете! - изкрещя Яил. Към нея, към своите войници. Никак не му се хареса, че гласът му прозвуча като скимтене. - Останете на място! - Опитваше се да измисли какво да прави - пет секунди, - но всичките му войници бяха отпред като защитна стена и никой - отзад. Издърпвайки го към вратата, неговата нападателка си беше подсигурила гърба - зад нея имаше само празна стая, - а отпред тялото му й служеше за защита. Сега беше недосегаема, и то по вина на Яил, защото беше поискал да се скрие зад гърбовете на войниците си.

- Колко било лесно да се пролее кръв - обади се тя. Гласът й беше животински, гърлен. -Според мен н тя иска да излезе на свобода. Даже собствената ти кръв те презира.