Сънища за богове и чудовища

Оглавление

126

- Хаксая - намеси се Акива предупредително и чак тогава Яил разбра, че това било име. -Заповядано беше без кръвопролитие.

Но вече беше късно за това. Вратът на Яил лепнеше от кръв.

- Той се гърчи в ръцете ми - гласеше отговорът на Хаксая.

Разгут продължаваше да вие. Момичето вече се беше освободило от хватката му и стоеше плътно до копелето - тримата рамо до рамо: човек, серафим и звяр; тримата, за чието нападение беше предупреден, но защо бяха пропуснали четвъртия? Как можа да се случи? Как?!

Когато Акива заговори отново, той вече се обръщаше към Яил - съвсем делнично, сякаш

подхващаше нишката на прекъснат разговор.

- Други обстоятелства - каза, а гласът му - непоносимо уравновесен и самоуверен. Други обстоятелства могат да обърнат хода на събитията, беше казал само миг преди това. - Като това да заложиш всичко на един-единствен живот, който е над останалите. На своя собствен например. Ако само бройката е от значение, значи все още може да победиш. Не лично ти. Ти ще умреш. На теб е съдено пръв да умреш, но твоите хора може да удържат крайната победа, стига да решат, че не е важно дали ти ще оцелееш. - Той замълча и обходи воините с поглед, сякаш бяха същества със собствена воля и право на избор, а не обикновени войници. - Така ли да бъде?

Кого питаше - него, или тях? Мисълта, че те биха могли да отговорят, че те биха могли да предопределят неговата съдба, ужаси Яил.

- Не. - Осъзна, че трескаво е изплюл думата, преди някой от доминионците да успее да отговори.

- Значи ти искаш да живееш - уточни Акива.

Да, той искаше да живее. Но Яил не вярваше, че неговият враг ще му го позволи.

- Не ме разигравай, Бич за зверовете. Какво всъщност искаш?

- Първо - каза Акива, - искам твоите войници да сложат оръжие.

На Кару вече й се гадеше от мъркащото хнхикане на Разгут и потната му длан около китката й, затова щом Акива произнесе името на Хаксая, тя заби с все сила лакът в очната ябълка на създанието и силно го завъртя. След това, възползвайки се от неговото стъписване, понечи да се освободи. Но никак не й беше лесно да го направи. Макар хлъзгава от потта, хватката му беше желязна като нокти на хищна птица и когато опря крак о рамката на леглото, дърпайки се с все сила, кожата на освободената й ръка остана надрана н кървягца. Въпреки това се избави.

Разгут се хвана за раненото око, продължавайки да пищи - „Не не не!“ - а другото му око зяпаше изблещено и се въртеше злобно на всички страни, докато Кару отстъпваше назад и вадеше сърповидните остриета, заставайки плътно до Акива. Тя от едната му страна, Вирко - от другата, наблюдавайки как Хаксая обуздава чудовището Яил.

Хаксая, отново жива и - благодарение на зъбите, отмъкнати от Museo Civico di Zoologia -отново в истинския си образ на лисица, гъвкава и много бърза.

Тя не беше част от плана. Поне не от самото му отначало. В пещерите, когато идеята най-напред се оформи в съзнанието на Кару, трупът на Хаксая - по-точно трупът на Тен, обитаван доскоро от душата на Хаксая - й послужи като отправна точка, но Кару в никакъв случай нямаше намерение да я включва в осъществяването на плана. Тогава тя съхрани душата на този воин с мисълта по-късно да решава как да постъпи с нея. Кадилницата беше малка, затова я закачи на колана си, а след това забрави да я сложи при останалите, преди да напуснат пещерите. Щастлива случайност? Съдба? Кой знае.

Та ето как по-рано същата вечер, след като усети неспокойствието на Естер, Кару реши да даде шанс за изкупление на лисичоподобната химера.

Надяваха се да не им потрябва воин в сянка. Дори докато се промъкваха през прозореца, а лунната светлина беше пресечена от четири, не от три сенки, продължаваха да разчитат, че планът ще бъде осъществен в най-простия си вариант. Не стана така обаче.

Но и те не бяха толкова глупави, че да дойдат неподготвени.

Може ли да й имаме доверие, питаха се тримата преди това. Но тъй като Хаксая беше единствената душа на разположение, тя се оказа и единственият кандидат за тая работа.

„Онова беше лично“, повтори Акива думите на Лираз. Битката при Савват и онова, което Лираз беше сторила тогава, за да заслужи такова жестоко отмъщение. Но ставаше ли дума за Хаксая, и тримата бяха на едно мнение - че ще оцени колко съдбоносна е сегашната мисия и ще изиграе своята роля в нея. И, както изглежда, досега всичко - с изключение на пренебрегната забрана за кръвопролитие - вървеше според плана. Яил беше пребледнял и облещен, а гласът му трепереше, когато заповяда на войниците си да сложат оръжие.

- Отстъпете - нареди им Акива и те се подчиниха, отдръпвайки се предпазливо към стените на залата. В момента беше трудно да бъдат приемани като отделни личности, със собствен разум и душа. Кару се насили да ги огледа един по един, опитвайки да ги види като едни бъдещи обитатели на техния общ свят, доскоро превърнати умишлено и с дълго обучение в това, което са в момента, и които - защо не, след като се беше получило при Акива и Лираз - биха могли да се отучат от наученото и да забравят стореното.

Но не забеляза такава надежда у тях. Поне не още. Обаче продължаваше да се надява.

Не и за Яил. Той нямаше място в бъдещето, което сега ковяха. Акива тръгна към него. Кару, извадила остриетата, пазеше дясната му страна, а Вирко - лявата. Почти бяха приключили тук.

- Чуйте ме всички - обърна се Акива към войниците. - Епохата на войни приключи. Онези, които се завърнат и не проливат повече кръв, ги чака помилване. - Говореше така, сякаш има властта да изпълни подобно обещание, но заслушана в думите му, макар да си даваше сметка за мрачната несигурност, която ги очаква, Кару му повярва. А Доминионът? Това не можеше да каже. Те бяха обучени да мълчат като неми, а ножът на Хаксая пречеше на Яил да говори, затова единствен Разгут можеше да отвърне.