Сънища за богове и чудовища

Оглавление

137

- Докладвай - излая Яил, смъкна шлема си и му го хвърли. - Бунтовниците?

- Хванахме ги в капан при Аделфите, сър...

Яил рязко се извърна към него.

- Сър? - повтори той. Не познаваше войника. - Не съм ли аз император, както и твой генерал?

Войникът уплашено сведе глава.

- Ваше Величество? - осмели се да продума след малко. - Господарю мой, императоре? Приклещихме бунтовниците в Аделфийските планини. Извънбрачни и химери заедно, ако щете, вярвайте.

О, Яил определено му вярваше. Съскащо се разсмя.

- Не ви лъжа, сър - побърза да добави войникът, погрешно изтълкувал смеха му. И пак това

сър.

Очите на Яил се превърнаха в цепки.

-И?

- Те оказаха доблестна съпротива - продължи войникът и Яил прочете останалото в самодоволната му усмивка. Доблестната съпротива е била обречена съпротива. Тъкмо това очакваше да чуе, особено след като видя трупа на Белия вълк и засега то му беше напълно достатъчно. Кръвта на Яил бучеше в ушите от накипялото неудовлетворение, а мускулите му бяха напрегнати от ярост. Дни наред се беше държал като плашлив заек - кастриран заек - в оня пъклен дворец, притеснен да не накърни репутацията си, ако си позволи да задоволи своите потребности. И то за какво?! За да го изритат накрая като бясно куче. Даже не посмя да пререже гърлото на Падналия, за да не наруши забраната на копелето Акива да се пролива кръв.

Огледа се за прислужника си.

- Къде е Мечел?

- Не мога да знам, господарю императоре. Ще позволите ли аз да ви обслужа?

Яил неохотно изгрухтя.

- Прати ми някоя женска - каза и се обърна да си ходи.

- Вече е сторено, сър. В шатрата ви вече има една, която ви очаква. - И пак тази самодоволна усмивка. - Трофей по случай победата.

Яил замахна и с опакото на ръката зашлеви войника, чието лице почти не трепна, когато главата му се отметна от изток на запад. От разцепената му устна потече кървава струйка, но той не посегна да я избърше.

- Да ти приличам на победоносец?! - изсъска с пяна на устата Яил. После вдигна празните си ръце. - Да виждаш тук новите ми оръжия? Едвам ги нося, толкова са много! Ето, това е моята победа! - Усети как лицето му става пурпурно и си спомни за братовите си пристъпи на бяс, колкото прословути, толкова и смъртоносни. Яил се гордееше, че при него водещо е коварството, не избухливият нрав, а това означаваше да убиваш не в пристъп на ярост, а хладнокръвно и с трезва мисъл.

Ето защо просто блъсна войника настрани от пътя си - самодоволната усмивка запомни, та по-нататък да я удостои с достойно наказание - и закрачи към своята шатра, като в движение раздираше нелепото в своята пищност бяло одеяние; изсъска от болка, щом стигна мястото, където овъглената коприна беше залепнала о наранената плът, и дръпването отвори раната отново.

Изруга. Пулсиращата болка дойде като напомняне за неговия провал и уязвимост. Имаше нужда да си върне собствената мощ. Имаше нужда кръвта му да кипне, дъхът му да стане огнен, за да си докаже кой е всъщност...

Закова се на място. Леглото беше празно.

Присви очи. Къде тогава беше жената? Скрита? Уплашена? Хубаво. Това още повече го разпали. Началото се очертаваше да е чудесно.

- Излез, покажи се, където и да си - дрезгаво прошепна той, въртейки се бавно около себе си.

В шатрата цареше полумрак, платнените стени бяха уплътнени с кожи, за да спират вятъра и светлината. Нито един фенер не беше запален. Единственото осветление идваше от крилете на

Яил...

... и тези на жената.

Пред него.

Тя не се криеше. Нито беше уплашена. Седеше пред неговото писалище. Яил настръхна. Тая никаквица се беше разположила на неговото походно писалище, обтегнала се беше на собствения му стол и пред нея лежаха всичките му военни планове и карти, докато търкаляше с едната си длан някакъв хартиен свитък. Другата й ръка - той не пропусна това - почиваше върху дръжката на меча.

- Какво правиш?! - изръмжа той.

- Очаквам те.

В гласа й нямаше страх, нито свян или покорно ст. Осветена беше от собствените си криле, но в същото време я обгръщаше някаква тъмна неподвижност, така че Яил различи само някакъв силует, докато приближаваше с едри крачки към нея, готов да я сграбчи за косите и да я събори от стола. А това беше къде-къде по-хубаво, отколкото да се беше скрила или да беше уплашена. Току-виж дори започне да се съпротивлява...

Тогава видя лицето й и замръзна на място.

Ако беше трудно да схване смисъла на такава визита, то беше само защото тя бе непостижима за ума му. Той имаше на разположение четири хиляди доминионци, за да смаже бунтовниците, наброяващи по-малко от петстотин, и неговите войници го бяха изпълнили, бяха се върнали с тялото на Белия вълк като доказателство за успешно свършената мисия, а освен това стражите...

Откъм входа зад него войникът, когото не беше разпознал, заговори без да е повикан или да е поискал позволение.

- О, сигурно трябваше да поясня - каза той със същата самодоволна усмивка. - Не говорех за трофей по случай вашата победа. Сър. А за нашата.

Яил взе да пръска слюнка.

Измъквайки меча от ножницата само с едно плавно движение, Лираз се надигна от стола.

- Kapy? - обади се Акива, докато тихо се промъкваха през лагера.

- Да? - прошепна тя. Изоставеният лагер имаше зловещ вид, но тя знаеше, че няма да остане задълго така. Войската щеше скоро да пристигне и после нямаше да е безопасно да останат тук. Ако искаха да приключат с Яил, трябваше да го направят още сега.

За неин ужас обаче Акива внезапно развали заклинанието и стана видим.