Сънища за богове и чудовища

Оглавление

138

- Какви ги вършиш?! - изшептя уплашено тя. Намираха се на открито място, оголено за всички стражеви кули, а и личната охрана на Яил още не беше успяла да се разотиде. Можеха да са навсякъде наоколо. Тогава защо Акива не изглеждаше никак притеснен?

Защо беше... смаян?

- Този войник - каза Акива, сочейки към стражника, който току-що се беше вмъкнал в шатрата на императора след Яил. - Това беше Ксатанаил.

Лираз. Яил трябваше да примигне няколко пъти, защото странната завеса от сенки се раздвижи и сякаш я последва, когато излезе иззад писалището. Дълги крака, едри крачки, никаква припряност. Лираз от извънбрачните приближаваше, заобиколена от мрак, и ръцете й бяха почернели от татуираните върху тях отнети животи, а мракът, който я обгръщаше, беше отнел още повече живот. Подвижен като живак, той постепенно прие форма от двете й страни.

Силуетите бяха два: крилати и с котешки очертания, но с женски глави и шии. Сфинксовете, които се усмихваха.

- Извънбрачни и химери заедно, ако щете, вярвайте - обади се войникът зад него.

- Братко Ксатанаил - обърна се към него Лираз толкова спокойно, сякаш беше домакиня, която любезно посреща гостите си. - Познаваш ли Тангрис и Башаис? Не? А може би са ти известни със своето прозвище - Оживелите сенки?

Яил не можеше да повярва, макар да го виждаше със собствените си очи: Лираз, колкото ослепителна, толкова и смъртоносна, застанала между Оживелите сенки. Оживелите сенки. По време на химерските атаки нищо не всяваше по-голям ужас в лагерите на имперските войски от тези мистериозни убийци.

Усети как се вледенява. Тъкмо се канеше да извика охраната, когато отгоре му се стовари цялата истина, но вече много късно, едва когато щракна като капан: лагерът беше превзет от врага, той самият беше пленник, както сигурно и неговата охрана.

Охраната - да, но не и неговата армия. Надеждата на Яил отново оживя. Неговото спасение идваше насам, значително по-многобройно от жалките сили на бунтовниците. Многобройни. Пък нека сега дори самият Акива се опълчи срещу такава многобройна армия. Втори път Яил нямаше да попадне в същия капан - да позволи да го използват като лост за техните цели. Срещна погледите на сфинксовете. Единият от тях му смигна и от това го полазиха тръпки.

- Дръзка стратегия - каза той, печелейки време. - Обединен враг.

- Това е твоят дар за Ерец - отвърна Лираз - и аз ще се погрижа да бъдеш запомнен заради него. Ще те наречем Император за няколко дни, защото само толкова се задържа на престола, но по време на твоето управление не само Империята се разпадна, ами и смъртните врагове се обединиха в името на един дълготраен мир.

- Дълготраен - презрително изсумтя той. - Щом умра, вие пак ще се хванете за гушите.

Крайно неподходящ избор на думи.

- Да умреш ли, чичо? - Лираз го изгледа изненадана. - Защо, зле ли се чувстваш? Скоро ли имаш намерение да умираш? - Нещо в нея се беше променило. Това не беше оная съскаща и разфучала се котка, която се опита да вземе за своя наложница в Кулата на завоевателя. „Няма такова яхане на света - беше казал той тогава подигравателно, - като язденето в окото на бурята.“ Тук обаче нямаше никаква буря, нито оная фурия стоеше насреща му. Сега тя беше необичайно притихнала, но това не я правеше по-слаба или безволева. Напротив - сякаш прибавяше още към нейната мощ. Вече не беше бездушно оръжие, за каквото я бяха обучавали, а жена, владееща изцяло своята могц, неогъната и непрекършена, и това беше нещо много опасно.

Яил наостри слух, очаквайки да долови някакъв знак, че армията му наближава. Тя явно забеляза това. Поклати печално глава, сякаш й беше жал за него, после погледна въпросително към оня със самодоволната усмивка и той кимна.

- Хубаво. - Тя се обърна отново към Яил. - Ела, има нещо, което трябва да видиш.

Яил не искаше да вижда нищо от онова, което тя настояваше да му покаже. Мина му през ум да измъкне меча, но сфинксът, който му намигна, се плъзна към него като неясно петно на полукотка-полумрак и го обви. Внезапно го обзе сънливост - сладък мек унес - и той пропусна шанса си. Лираз го обезоръжи като да беше някакво дете или пияница, захвърли меча му настрани и го блъсна към изхода, а после го изтика на открито насред лагера.

Първото, което забеляза, беше Бича за зверовете - право пред себе си. Неволно трепна. Явно е дошъл да го убие, както обеща, а охраната на Яил сигурно е пръсната и прогонена?

Бича за зверовете дори не го погледна.

- Лираз! - извика той и в гласа му имаше радост, която би трябвало да опари Яил, но той дори не обърна внимание, вторачен в онова, което Лираз му сочеше.

Като буреносен облак над главите им се спускаше сянката на приближаваща армия. Страховита сила, която закриваше видимата част на небосвода.

Но това не беше неговата армия.

Той вдигна поглед с отметната назад глава, забравил за всичко друго, опитвайки се трескаво да изчисли приблизителната бройка на тази войска. Сред бунтовниците трябва да имаше най-много триста извънбрачни, дори всичките да бяха оцелели при засадата в Аделфийските планини. Освен ако...

Войникът със самодоволната усмивка. „Те оказаха доблестна съпротива“, беше казал той и, изглежда, наистина е станало така. Сред армията, надвиснала над главите им, ясно се очертаваха редиците на извънбрачните в черни одежди и брони. Ами останалите? Вярно, сред тях имаше и химери. Техният строй не бе така изряден като на серафимите, но точно това и трябваше да се очаква: диви зверове, които не са еднакви нито по вид, нито по ръст, нито по облекло. Сякаш някой зверилник беше разтворил врати и звездните богове да са на помощ на ангелите, съюзили се с тая менажерия.