Сънища за богове и чудовища

Оглавление

148

- Хубаво - каза той, - защото и аз те харесвам.

Тя още по-гъсто се изчерви, но и той беше поруменял, така че в края на краищата не беше чак толкова зле.

Ами, направо си беше отчайващо. Ами сега? Дали от нея се очаква да скалъпи още някое безсмислено изречение? Можеше да изреди например какво друго още харесва, както си представяше, че би направило някое дете - е, поне не харесваше много неща и списъкът нямаше да е дълъг, затова пък напълно достатъчен да убие емоцията на мига.

А тя не искаше да убие този миг. Искаше го жив. Да живее дълго.

Но как, в името на звездните богове, да постигне това?! Мигар вече за нея е късно да се научи?

- Уф - изпъшка Зири. После разкърши рамене и разтвори крилете си. Те разцепиха въздуха, приличайки по размах на крилете на буревестник. Зири се прокашля, после продължи. - Едно от най-неприятните неща да съм в тялото на Вълка беше, че не мога да летя. Сега обаче ще си го наваксам. - Гласът му секна и той някак тромаво посочи към билото, където най-синьото синьо вече преливаше към черно, а звездите изгряваха едри като бучки захар.

О! Ясно. Лираз беше почти - почти - облекчена, че всичко най-после свърши. Сега вече можеше да припълзи навътре в пещерата. Да се разкисне. Да се проклина. Почти да умре.

Зири отново се прокашля и я погледна. Толкова искрено. С такава надежда.

- Искаш ли... да дойдеш и ти?

Да лети? Е, поне това го можеше. Дори не й се налагаше да рискува и да казва гласно „да“. Достатъчно беше просто да кимне.

Кару разресваше косата си. Спокойно. Макар спокойствието да беше по-скоро нещо като упражнение. (Дишай.) Остави гребена. Намери го сред изоставените вещи на кирините: резбована кост с грубо издялан силует на буревестник върху дръжката. Щеше да го запази.

(Дишай.)

Огледа се на примигващата светлина на факлата. Все още носеше дрехите от Естер. Все още имаха приличен вид, макар че не искаше да си спомня за засъхналите по ръкава й лиги на Разгут. На тръгване от пещерите беше оставила някои свои вещи, но те бяха още по-мръсни. Зачуди се дали някога отново ще познае простата наслада от пълен с дрехи гардероб и удоволствието да си подбере тоалет - чист тоалет, - с който да излезе на среща с... кого? Какъв й беше Акпва?

Гадже звучеше по-скоро като за човек от Земята. Любовник беше превземка, целяща да шокира околните. „Запозна ли се с любовника ми? Не е ли божествен?“ Не става. Но иначе да, той е божествен. Не става, няма да му вика така, макар че й причерняваше от желание час по-скоро да го направи такъв.

(Дишай.)

Партньор? Прекалено сухо.

Сродна душа?

По тялото й се разля топлина. Имало ли е друг случай да важи с по-голяма сила, отколкото при тях двамата с Акпва? Но и това беше отдавна изтъркано: „Харесваш „Пиксис“^? О, значи сме сродни души!“

Точно сега обаче не й се налагаше да го нарича с никакви имена. Достатъчно беше просто да отиде при него и той със сигурност няма да обърне внимание с какво е облечена.

Едно последно вдишване. Сърцето й подскочи, давайки знак, че е дошло времето, истинското и точно време, най-после.

Акпва й беше помогнал да създаде новото тяло на Зири. Плати десятъка болка и за късмет не му трябваше менгеме, защото тя не можеше да си представи как ще докосне голата му кожа, без да я завладее отново трепетната жажда по него, която изпита в голямата пещера. Кару потъна в транс с мисълта, че той е до нея, а когато всичко свърши и новото тяло вече лежеше изпружено на пода, макар и още неодушевено, тя дойде в съзнание и видя, че Акпва се взира в нея. Изглеждаше замаян от щастие и същото чувство тутакси разцъфна в нея.

- Никога досега не съм имал толкова време да те съзерцавам спокойно - каза.

- А аз си мислех, че искаш да гледаш възкресяването. - Тя посочи новото тяло и видът му я изпълни с гордост. Изглеждаше почти съвършено копие на истинското тяло на Зири; спокойно може да мине за негова рождена плът, помисли си тя. Дори не му направи хамси: донякъде защото и истинският Зири нямаше, но и защото се надяваше те да са вече затворена страница.

- Вярно, имах такова намерение - смутено отвърна Акпва и по навик прокара пръсти през гъстата си късо подстригана коса. - Но ме разсеяха.

- Е, никак не е честно, защото това взаимно удоволствие на мен ми беше отнето.

- Обещавам после дълго да стоя съвсем неподвижно. - После? Явно имаше предвид след това. След като двамата са удовлетворили желанието си да не стоят съвсем неподвижно.

(Дишай.)

- Приемам.

И тогава, о, тогава, мили боже, най-сетне: усмивка.

Усмивка, каквато не беше виждала с тези си очи, но помнеше през очите на Мадригал.

Стоплена от почуда, усмивка толкова красива, че от нея чак болеше. Тя набръчка кожата около очите и направи красотата му още по-изумителна, изумителна по нов начин, по-добър, защото съдържаше щастие и то променяше всичко. То изпълваше сърцата и даваше смисъл животът да бъде изживян. Кару почувства как я изпълва, замайва я и я кара да бълнува и тя потъна още по-надълбоко в любовта.

Предложи й сама да довърши възкресяването и Кару прие, защото искаше поне за малко да остане на четири очи със Зири; Акива явно го беше предусетил. Погледът в новите очи на Зири -кафяви, не ледено сини, без следа от арогантността на Тиаго, която преди непрекъснато струеше през тях - я дари с най-сладкия миг, откакто беше започнала да възкресява. Тя го прегърна, дълго го притиска към себе си и му каза, че всичко е вече зад гърба им и повече не се налага да се крие, а облекчението му беше толкова покъртително, че се предаде и на нея и още повече усили и без това дълбоката й благодарност към него заради всичко онова, което преживя в името на общото благо.