Сънища за богове и чудовища

Оглавление

149

Двамата измислиха най-простото обяснение за неговото изчезване и внезапната му поява сега, после той си тръгна. Кару реши, че сигурно е толкова щастлив в тялото си на кирии, та няма търпение да полети, но нищо чудно Зири да беше почувствал нейното раздвоение. Или причина бе, че научи кой всъщност е донесъл душата му в манерка, а сега седи някъде из пещерите в очакване.

Каквато и да беше причината, Зири си тръгна доста скоро и ето че сега тя беше останала сама, след като е изпълнила и последния си дълг и вече разполага с времето си. Постоя така още малко, пое си дълбоко въздух. После от джоба на пътническата си чанта извади малък предмет, който носеше вече втори ден, още от султанския пикник на пода в стаята на мароканския хотел в пустинята. Дребна прищявка.

Ядец. С усмивка го прибра в шепата си. Още от първата им нощ в храма на Елай това се беше превърнало в техен прощален ритуал: да си пожелаят нещо. Сега беше готова да подновят ритуала, но не и за нова раздяла. Разделите, които бяха изстрадали досега, им стигаха за цял един живот.

След това тръгна. Вървеше, притиснала ядеца към сърцето си. Или поне в началото вървеше, но скоро взе да се плъзга, да се носи по въздуха, едва докосвайки пода. Това може да ме направи ленива, помисли си, но не се разтревожи особено. Коридорите се виеха пред нея. Факлата пръскаше зеленикава светлина, хвърляйки отблясъци далече напред, и заплашваше да угасне всеки път, щом ускоряваше ход. Почти догаряше вече, но Кару нямаше да има нужда от нея, щом е с Акива.

Накрая стигна входа на пещерата с топлите извори. Докато завиваше по коридора, в гърлото й клокочеше смях и тя се приготви да измърка: Най-накрая, най-после, вече си мислех, че ще умра близо до устните му, близо до шията му, жадна и засмяна, и нетърпелива да...

Закова се на място.

Акива го нямаше.

Естествено, обади се някакво студено гласче откъм сърцето й.

Тя го накара да млъкне. Все още. Акива го нямаше все още. Което беше странно, защото беше казал, че идва право насам. Е, хубаво. Нямаше причина за тревоги. Може да се е заблудил из коридорите. Не. Кару имаше твърде голямо уважение към способностите на Акива, за да го допусне. Може да е отишъл да свърши още нещо, разчитайки, че все пак ще успее да пристигне преди нея. Просто тя беше дошла твърде скоро: Зири изобщо не я забави.

Водата беше бледозелена и вдигаше пара, кристалните израстъци просветваха, а завесите от черномъх се поклащаха там, където най-дългите им китки стигаха водата и бяха увлечени от струите на потока. Кару се поколеба дали да не смъкне дрехите и да се потопи, но това трая само миг и всъщност не го мислеше насериозно. Някакво лошо предчувствие заби пръсти в раменете й. Оказа се по силно, а тя - неподготвена, макар че още с появата му си даде сметка как е чакала нещо такова още откакто се върнаха през портала при Вескал. Какво всъщност чакаше? Сама не знаеше. И онова студено гласче, което каза естествено, също не знаеше. То само усещаше - тя просто знаеше, - че всичко беше станало някак твърде лесно.

Почувства го като някаква неясна тръпка по гръбнака, каквато усети малко преди засадата на Доминиона. Явно нещо й убягваше.

Да. Акива. Ето какво й убягваше.

Той трябваше да е тук.

Опита се да разсъждава логично. Нали дойде едва преди малко; той сигурно всеки момент ще се появи иззад ъгъла.

Но него го нямаше.

Ама, разбира се! Наистина ли си помисли, че можеш да бъдеш щастлива?

Сърцето на Кару заблъска като чук, дишането й стана плитко, но сега това беше от едва сдържана паника, не от сдържано желание.

Акива не идваше.

Факлата на Кару изпращя и угасна и сега вече нямаше да има огън от серафимски криле, който да освети обратния път по скалните коридори. Ще трябва да налучква сама стъпките си в тъмното, притиснала неразчупения ядец към сърцето.

- Виж.

Зири зърна буревестника преди Лираз да го забележи. Не й го посочи с ръка, само издиша думата, за да не го подплаши и той да отлети надалече. Тези създания можеха да усетят и най-малкото движение от невъобразимо разстояние. Направо беше същинско чудо, че се е озовал толкова близо до тях.

Нещо повече, той летеше право към тях.

Лираз извърна глава и Зири се захласна - колкото по устрема на буревестника, толкова и по играта на звездната светлина върху деликатните черти на лицето й. Всъщност второто много лесно погълна цялото му внимание. Гледаше как Лираз гледа и черпеше захлас от нейната почуда.

Докато тя не проговори, присвила очи.

- Нещо не е наред.

Той се обърна и забеляза, че докато се е захласвал по Лираз, полетът на гигантската птица е променил посоката си и тя вече не се носи насреща им. Все още беше доста далече и в първия момент не разбра какво е обезпокоило Лираз. Птицата пореше въздуха леко наклонена, уловила бързея на въздушното течение. Гледката беше величествена.

Зири присви очи.

- Това не е ли...?

-Да.

Гласът на Лираз беше напрегнат, и то не без основание. Това пред очите им беше нещо противоестествено, все едно... ами, все едно химера кирии и жена серафим от извънбрачните да летят заедно на лунна светлина. Само дето противоестеството, помисли си Зири, занапред ще трябва да се постарае малко повече, за да ги надмине. И въпреки това наистина беше противое сте ствено.

Защото пред тях несъмнено блещукаха криле на серафим.

Първата мисъл на Зири бе, че някой ангел кой знае защо гони буревестника. Но нищо в полета му не издаваше тревога. Буревестникът просто си летеше, а ангелът се носеше редом с него.