Сънища за богове и чудовища

Оглавление

151

И премина, попадна оттатък в някаква тишина, сред цветовете, последвали труса на яростното му преминаване и в... самия себе си. Неговото тяло опираше скалата. Сега лежеше, на земята го заобикаляше тишина, но не онази, която той спусна, а само пауза между гласовете; въздух, наелектризиран от техния дисонанс.

- Това беше погрешно.

Гласът беше на жена, непознат, а интонацията му - по-мека от езика на серафимите, макар и не напълно чужда.

- Достатъчно време загубихме. - Този глас беше по-остър и по-млад. Също на жена. - Дали да го пусна да иде на уречената среща? Ще му е по-лесно ли да тръгне, след като е усетил вкуса й?

- Вкуса ли?! Той е влюбен, Скараб. Трябва да го оставиш сам да избере.

- Няма никакъв избор.

- Напротив, има. Ти му го даде.

- Защото го оставих да живее? Мислех, че ще си доволна.

- Доволна съм. - Въздишка. - Но решението трябва да е негово, не разбираш ли? Или вечно ще остане твой враг.

- Не ме изкушавай, стара жено. Известно ли ти е какво мога да направя с враг като него?

Отново се спусна тишина, ехтяща, вибрираща от потрес. Акива осъзнаваше, че говорят за

него, но това беше единственото, което му стана ясно. Какъв избор? Що за враг?

Скараб, така наричаха едната. Във всичко това имаше нещо. Нещо, което трябваше да разбере.

Когато другата заговори, гласът й идваше право от бездната на нейния ужас.

- Искаш да го направиш струна на своята арфа ли?! Това ли ще сториш с моя внук?!

Внук. Само за миг, след като чу това, Акива си помисли: значи не за мен говорят. Той не беше ничий внук. Той беше копеле. Той беше...

- Само ако съм принудена.

- И кое би могло да те принуди? - Това прозвуча като вик. - Нечисто дело е това, което си подхванала, Скараб. Още сега трябва да сложиш край. Ние не сме такива. Ние не сме воини...

- А би трябвало.

Сътресение от шока.

- Някога сме били воини - продължи Скараб. В гласа й прозвуча упорството н решителността на младостта, която се опълчва на старостта. - И отново ще бъдем.

- Какви ги говориш?! - Застъпничката на Акива - неговата... баба? - беше смаяна. Стъписана. Акива го знаеше, защото почувства нейния смут вътре в себе си и го разбираше. Той проникна в него и се превърна в негов собствен смут, така както той беше предал отчаянието си на всеки един воин в Киринските пещери и то се беше превърнало в тяхно отчаяние. Тази жена го наричаше свой внук, но имаше още един важен играч в тая загадъчна шарада. Скараб.

Безочливият подарък, кошницата с плодове, изпратена от стелианите на Йорам като отговор на обявената от него война, беше съпроводен от послание, подписано само с восъчен печат, на който имаше изображение на бръмбар скарабей.

Стелиани.

Акива отвори очи и се изправи само с едно движение. Намираха се в пещера, която по изглед и усещане приличаше на киринските; звучеше като тях, надула зловещо гайдуницата на вятъра - някъде дълбоко в себе си той се почувства облекчен. Значи не го бяха завлекли много надалече. Значи и Кару е наблизо. Ще успее да я открие и да поправи всичко.

Двете жени стояха точно пред него и това го накара внезапно да залитне. Сигурно не беше случайно, че нито една от тях нито отскочи, нито направи крачка назад. Очите на Скараб дори не се разшириха, само се втренчиха в него и той отново се озова прикован, замръзнал насред в движението, докато се изправя на крака, внезапно осъзнавайки, остро и болезнено - така стана и когато долови невидимото присъствие в пещерите, - колко относително нещо е неговото съществувание.

И колко уязвимо.

Държаха го скован и го наблюдаваха. Единственото, на което беше способен - изобщо не можеше да помръдне, но и това стигаше, - бе да отвърне на втренчените им погледи.

Не беше виждал стелиани от петгодишен, когато за последно хвърли отчаян поглед през рамо към майка си, докато го отвеждаха надалече от нея. Сега пред него имаше две жени, а по-възрастната от тях... Акива не можеше да каже, че прилича досущ на Фиеста, защото не помнеше лицето й, но докато се взираше в нея, имаше чувството, че вижда майка си. Скараб я нарече старица, но тя не беше стара - млада също не беше. Грижите бяха оставили отпечатък върху лицето й, принуждавайки очите да хлътнат в своите орбити, а ъгълчетата на устата й да се изострят. Косата беше сплетена на плитка и увита като корона около главата, а сребърните нишки в нея бяха толкова сияйни, че приличаха на украса. В погледа й все още се четеше потреса от преживения наскоро шок, но също и дълбоко, много дълбоко страстно въодушевление. Още от пръв поглед Акива почувства някакво родство с нея.

Другата обаче...

Черната й коса беше разпусната и разбъркана. Носеше туника с буреносно сив цвят, която обгръщаше тънката фигура с полегати гънки и беше прихваната на раменете, оставяйки голи загорелите ръце, покрити от китките до горе с равномерно подредени златни гривни. Лицето й беше сурово. Не като на Лпраз или Зузана, за които това беше по-скоро маска, а създадено такова още с раждането. Остро лице с твърдо, хищно чело на ястреб, засланящо очите. Скулите и челюстта бяха като издялани с длето, но устните се оказаха изненадващо сочни и тъмни -единственото меко нещо в нея.

Докато му се усмихваше - именно, - той забеляза, че зъбите й са изпилени като остриета на стрели.

Акива се дръпна назад.

Едва тогава забеляза, че зад двете жени има и други: още една жена и двама мъже, общо петима. Те мълчаха и докрая останаха безмълвни, но наблюдаваха случващото се с огнена настоятелност.

- Много мъдро от твоя страна - отбеляза Скараб, привличайки отново вниманието му върху себе си. Сега той се увери, че зъбите й си бяха съвсем нормални, бели и равни. - Изглежда, не трябва да те подценяваме. - Тя се обърна към другата жена. - Или може би ти го освободи, а, Найтингейл?